Бащата на Алан по характер беше както мил, така и гневлив. Мил беше със семейството си, а гневът му бе насочен към обществото, като цяло, и към всички, които по някакъв начин го представляваха. По-изисканите хора не гледаха с добро око на него, особено откакто веднъж се беше изправил на площада във Флен и беше говорил за ползата от противозачатъчните. За това нарушение на обществения ред го глобиха с десет крони, а от този момент нататък самият той нямаше нужда да се притеснява по този въпрос – майката на Алан, която щеше да потъне в земята от срам, въведе пълна забрана за достъп до себе си. По това време Алан караше шестата си година и бе достатъчно голям, за да попита майка си защо изведнъж леглото на татко му бе преместено в бараката за дърва. Не получи отговор, а само предупреждението да не задава толкова много въпроси, освен ако не иска да изяде някой шамар. Алан, който подобно на всички деца по света не бе привърженик на шамарите, реши да не пита повече.
От този ден нататък бащата на Алан се появяваше все по-рядко и по-рядко в дома им. През деня беше на гарата и криво-ляво си вършеше работата, вечер обсъждаше социализма на събрания, а къде прекарваше нощта след това, Алан нямаше представа.
Въпреки всичко бащата бе поел финансовата си отговорност сериозно. Връчваше по-голямата част от заплатата на жена си до деня, когато бе изритан от работа, понеже упражни насилие върху пътник, който бе имал неблагоразумието да съобщи, че отива в Стокхолм, за да посети заедно с хиляди други граждани краля в двореца и да засвидетелства готовността си да го защитава.
– За начало се защити от това! – извика бащата на Алан и му удари един юмрук, с който го повали на земята.
След незабавното уволнение бащата на Алан не можеше да продължава да издържа семейството си. Репутацията на неуравновесен човек и защитник на противозачатъчните, която си бе спечелил, обричаше на неуспех опитите му да си намери работа. Оставаше му само да изчака революцията или най-добре да ускори избухването й, понеже в Швеция всичко се случваше толкова ужасно бавно. Бащата на Алан искаше да вижда резултати. Според него шведският социализъм се нуждаеше от международен пример. Чак тогава нещата щяха да се задействат и тогава щяха да видят бакалинът Густавсон и тем подобни.
Така че бащата на Алан си стегна багажа и замина за Русия, за да свали царя от власт. На майката на Алан, разбира се, й липсваше заплатата от гарата, ала иначе беше доволна, че мъжът й е напуснал не само града, но и държавата. От момента, в който печеловникът в семейството емигрира, отговорността за семейната издръжка падна изцяло върху едва деветгодишния Алан и майка му. Тя повика хора да отсекат четиринайсетте брези в двора им, след което нацепи дърветата и ги подготви за продажба, а Алан успя да си намери нископлатена работа като момче за всичко в производствения филиал на фирма „Нитроглицерин ООД“ във Флен.
От редовните писма от Санкт Петербург (който скоро след това бе прекръстен на Петроград) майката на Алан с нарастващо изумление разбираше, че вярата на съпруга й в благодатта на социализма постепенно бе започнала да се разколебава.
Бащата на Алан често разказваше за свои приятели и познати сред политическата върхушка в Петроград. Най-споменаван бе някакъв мъж на име Карл. Според Алан това не беше особено руско име и не ставаше по-руско от факта, че в писмата си баща му го наричаше Фабе.
Според него Фабе поддържал тезата, че хората, като цяло, не разбират кое е най-доброто за тях и имат нужда някой да ги води за ръка. Затова самодържавието било за предпочитане пред демокрацията, но само при положение че образованите и отговорни слоеве на обществото следят дали въпросният самодържец си върши работата добре. „Да вземем например факта, че седем от десет болшевики не могат да четат – сумтял Фабе. – В крайна сметка не можем току-така да поверим властта в ръцете на шепа неграмотници, нали?“
В писмата си бащата на Алан обаче заставаше на страната на болшевиките в това отношение, защото и Алан, и майка му не можели да си представят как изглежда руската азбука. Нямало нищо чудно в това, че хората били неграмотни.
По-лошо обаче било поведението на болшевиките. Били мръсни и пиели като работниците у дома, които поставяли железопътните линии в Сьодерманланд7. Бащата на Алан винаги се бе чудил как така релсите са толкова прави, като се има предвид какво количество водка изпиват работниците, и се бе чувствал на тръни всеки път, когато влаковете в страната му завиваха наляво или надясно.