Самоличността на Алан бе категорично потвърдена, когато двайсетгодишният готвач на Мао Дзъдун бе повикан в стаята. Алан и А Мин дълго се прегръщаха, докато накрая Мао не изпрати готвача в кухнята, за да приготви малко юфка.
Мао Дзъдун беше безкрайно благодарен на Алан за това, че бе спасил живота на Дзян Цин, и изрази готовност да помогне на двамата приятели с абсолютно всичко, от което имат нужда. Ако желаели, можели да останат в Китай, където щял да се погрижи да водят приятен и достоен живот.
Алан благодари за предложението, но отвърна, че ако господин Мао можел да го извини, комунизмът му бил дошъл до гуша и копнеел да си отдъхне някъде, където да може да изпие чаша водка, без някой да му изнася лекция за политика.
Мао го извини, ала добави, че господин Карлсон не трябва да има прекалено високи очаквания за бъдещето. Комунизмът се радвал на успех навсякъде и не след дълго щял да завладее целия свят.
Като чу това, Алан попита господата къде според тях комунизмът ще се забави най-много – за предпочитане някъде, където слънцето грее, плажовете са бели и можеш да си напълниш чашата с нещо различно от индонезийски зелен бананов ликьор.
– Мисля, че ми трябва почивка – каза Алан. – Никога досега не съм си почивал.
Мао Дзъдун, Ким Ир Сен и маршал Мерецков започнаха да обсъждат въпроса помежду си. Като предложение се появи карибският остров Куба – по-капиталистическо място от това господата не можеха да си представят. Алан благодари за съвета, но каза, че Карибите са прекалено далече; а и на практика нямал нито пари, нито паспорт, така че навярно трябвало да преосмисли амбициите си.
По въпроса за парите и паспортите нямало нужда да се притеснява. Мао Дзъдун обеща да снабди и него, и приятеля му с фалшиви документи, за да могат да се придвижват свободно навсякъде. Щял да им даде и цял куп долари, защото имал в изобилие. Президентът Труман бил изпратил тези пари на представителите на Гуоминдана, но те ги забравили, докато бягали към Тайван. Карибите обаче наистина се намирали на другия край на света, така че не пречело да помислят за други дестинации.
Докато тримата видни комунисти продължаваха да обсъждат къде трябва да отиде на почивка човек, алергичен към тяхната идеология, Алан благодари наум на Хари Труман за финансовата помощ.
Филипините бяха споменати, но бързо отхвърлени поради нестабилната им политическа ситуация. Накрая Мао предложи Бали. Алан се беше изказал зле срещу индонезийския бананов ликьор, което бе навело Мао на мисълта за Индонезия. Страната не била комунистическа, нищо че и там комунизмът дебнел зад ъгъла – както и навсякъде другаде по света, с изключение може би на Куба. Освен това в Бали имали и друго за пиене освен бананов ликьор.
– Значи, се спираме на Бали – каза Алан. – Ще дойдеш ли, Херберт?
Херберт Айнщайн постепенно се беше примирил с мисълта, че ще поживее още малко, така че унило кимна на Алан. Ами да, щеше да дойде, какво друго му оставаше?
Глава 19
Сряда, 11 май – сряда, 25 май 2005 г.
Издирваните от полицията и смятаният за мъртъв успешно се укриваха във фермата на Босе във Вестерйотланд. Стопанството се намираше на около двеста метра от главния път, а къщата и плевнята бяха разположени под такъв ъгъл, че закриваха голяма част от двора. По този начин се създаваше свободна зона, в която Соня можеше спокойно да се разхожда между плевнята и малката горичка зад имота, без никой да я види.
Дните във фермата минаваха доста приятно. Бени редовно превързваше раната на Щуката и му предписваше умерено количество лекарства. На Бъстър му харесваше гледката на просторните равнини, а Соня се чувстваше добре навсякъде, стига да е сита и благодетелката й да е наоколо, за да й каже една-две мили думи. Отскоро и старецът се бе присъединил към тях, което правеше живота на слоницата още по-приятен.
За Бени и Хубавицата слънцето винаги грееше независимо какво беше времето навън и ако не бягаха от закона, сигурно щяха да вдигнат сватба веднага. Когато човек достигне определена възраст, по-лесно разбира кое е най-правилното за него.
Бени и Босе станаха по-близки от всякога. След като Бени бе успял да убеди Босе, че вече не е дете, макар да пие плодов сок вместо водка, нещата между тях потръгнаха много по-добре. Босе бе впечатлен от всичко, което брат му знаеше и умееше да прави. Дори си помисли, че в крайна сметка може би не е било чак толкова скучно и безсмислено да се учи в университет. Сякаш малкият брат беше влязъл в ролята на по-големия брат – и това всъщност допадаше на Босе.