Що се отнасяше до Алан, той си кротуваше. През деня седеше в люлеещия се диван, въпреки че сега времето беше станало по-хладно и мрачно. Понякога и Щуката се присъединяваше към него, за да си побъбрят.
В един от разговорите между Алан и Щуката стана ясно, че имат сходна представа за това какво е нирвана. И двамата смятаха, че съвършената хармония е постижима върху шезлонг под чадър на плажа, на някое слънчево и топло място, където ти сервират различни студени напитки. Алан разказа на Щуката колко приятно изкарал на Бали някога, преди много години, когато бил на почивка с пари, дадени му от Мао Дзъдун.
Ала по въпроса за съдържанието на чашата Алан и Щуката бяха на различно мнение. Столетникът искаше водка с кола или по възможност с гроздов сок. При по-специални случаи предпочиташе водка с водка. Щуката, от своя страна, харесваше напитки в по-ярки цветове – например нещо оранжево, което се прелива в жълто и червено като някой залез. И с чадърче отгоре. Алан се зачуди защо му е на Щуката чадърче в чашата, като то не става за пиене. Щуката отговори, че Алан може и да е обиколил целия свят и да знае много повече за нещата от живота, отколкото един бивш затворник от Стокхолм, но точно това не го разбирал.
Тази приятелска препирня между двамата по въпросите за нирвана продължи известно време. Единият беше почти два пъти по-възрастен, а другият почти два пъти по-едър, но въпреки това се разбираха добре.
Колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ставаше за журналистите да поддържат интереса на хората към историята за предполагаемия троен убиец и неговите съучастници. Само след няколко дни телевизиите и ежедневниците спряха да съобщават за случая съгласно остарялата гледна точка, че ако нямаш какво да кажеш, по-добре да не казваш нищо.
Жълтите вестници обаче не се предаваха. Ако нямаш какво да кажеш, винаги можеш да интервюираш или цитираш някого, който не осъзнава, че също няма какво да каже. В редакцията на „Експресен“ обмисляха идеята да използват карти таро, за да разберат къде се намира столетникът, но се отказаха. В крайна сметка и те спряха да пишат за Алан Карлсон и се насочиха към нови теми. Но това означаваше, че сега трябваше да намерят нещо друго, което да прикове вниманието на нацията. В краен случай, ако сушата откъм новини беше голяма, можеха да напишат статия за най-новата диета – това винаги вършеше работа.
Така че медиите оставиха мистерията със столетника да потъне в забвение – с едно-единствено изключение. Във вестника, издаван в Ескилстюна, отразяваха различни новини, свързани с изчезването на Алан Карлсон, като например, че на касата за билети на гарата е била монтирана блиндирана врата за защита при евентуално бъдещо нападение. Както и че старша сестра Алис от старческия дом е решила, че Алан е загубил правото да ползва стаята си – тя щяла да бъде предоставена на някого, който „по-добре оценява грижите и топлотата на персонала“.
Във всяка статия накратко се повтаряха събитията, които според полицията се бяха случили след бягството на Алан Карлсон през прозореца на старческия дом в Малмшьопинг.
Само дето главният редактор на местния вестник беше истински динозавър в журналистиката, човек, който споделяше старомодното виждане, че всеки е невинен до доказване на противното. Затова в редакцията внимаваха кои от участниците в драмата бяха наричани по име. Алан Карлсон си беше Алан Карлсон, но Юлиус Юнсон бе „шейсет и седем годишният“, а Бени Юнгберг – „собственикът на павилион за хот-дог“.
Това, от своя страна, накара един ядосан господин да се обади на инспектор Аронсон в офиса му. Мъжът, който искаше да остане анонимен, съобщи, че има важна информация по въпроса за изчезналия и заподозрян в убийство Алан Карлсон. Инспекторът каза, че точно такава информация им трябва, и допълни, че господинът може да запази анонимността си.
Мъжът бил прочел всички статии, публикувани в местния вестник през изминалия месец, и бил размишлявал много внимателно върху случилото се. Той, разбира се, далеч не разполагал с толкова информация, колкото инспекторът, но от това, което пишело във вестника, излизало, че полицията не е проверила чужденеца както трябва.
– И съм сигурен, че точно там ще откриете истинския злодей – каза анонимният мъж.
– Чужденецът ли? – попита Аронсон.
– Да, не знам дали се казва Ибрахим или Мохамед, защото вестникът така деликатно го нарича „собственик на павилион за хот-дог“, сякаш ние няма да разберем, че той е турчин, арабин или мюсюлманин. Никой швед не би отворил павилион за хот-дог. Още по-малко в Окерш Стюкебрук. Такова начинание може да носи печалба само ако си чужденец и не плащаш данъци.