Това не я притесняваше кой знае колко, тъй като винаги се бе чувствала неловко в мъжка компания. Както и в женска компания, и въобще в каквато и да било компания. Ала сега нещата се бяха променили! Единият от двамата новодошли бели мъже в хотела изглеждаше толкова специален! Казваше се Херберт и с него сякаш... имаха нещо толкова общо. Той беше с поне трийсет години по-възрастен от нея, но това нямаше значение, защото тя беше... влюбена! А и чувствата й бяха споделени. Херберт никога не беше срещал друг човек, който да е толкова глупав, колкото него самия.
За петнайсетия си рожден ден Ни Уаян Лакшми бе получила учебник по холандски от баща си. Той смяташе, че е полезно дъщеря му да научи езика, тъй като по това време Индонезия беше холандска колония. След четири години борба с учебника един ден семейството бе посетено от един холандец. Тогава Ни Уаян Лакшми за пръв път се престраши да упражни холандския, който с толкова усилия бе усвоила, само за да разбере, че езикът, на който се опитваше да говори, е немски. Бащата, който също не блестеше с интелект, бе подарил на дъщеря си погрешен учебник.
Сега, седемнайсет години по-късно, това злополучно стечение на обстоятелствата се оказа неочаквано полезно, защото Ни Уаян Лакшми и Херберт можеха да си говорят и да споделят любовта си.
Херберт поиска половината от сумата, която Мао Дзъдун бе дал на Алан, и след като я получи, посети бащата на Ни Уаян Лакшми и помоли за ръката на най-голямата му дъщеря. Бащата си помисли, че някой му прави номера. В дома му седеше един бял чужденец с джобове, пълни с пари, и молеше за ръката на най-глупавата му дъщеря. Самият факт, че бе почукал на вратата, беше цяло чудо. Семейството на Ни Уаян Лакшми принадлежеше към кастата шудра – най-ниската от четирите възможни в Бали.
– Сигурен ли си, че си дошъл в правилната къща? – попита бащата. – Наистина ли имаш предвид най-голямата ми дъщеря?
– Аз често оплесквам нещата, но този път съм сигурен, че съм прав – отговори Херберт.
Две седмици по-късно беше време за сватба, след като Херберт прие... някаква религия, чието име забрави. Ала беше доста забавна, с глави на слонове и разни такива неща.
В продължение на няколко седмици Херберт се опитваше да запомни името на съпругата си, но накрая се предаде.
– Скъпа – каза той, – все забравям как се казваш. Много ли ще ти бъде неприятно, ако те наричам Аманда?
– Съвсем не, скъпи Херберт, звучи чудесно. Но защо точно Аманда?
– Не зная – отговори Херберт. – Имаш ли някаква по-добра идея?
Ни Уаян Лакшми нямаше друго предложение, затова от този момент нататък тя стана Аманда Айнщайн.
Младоженците си купиха къща в Санур, недалеч от хотела и плажа, където Алан прекарваше дните си. Аманда напусна работата си като сервитьорка – така или иначе, някой ден щяха да я уволнят, тъй като не можеше да прави нищо като хората. Сега трябваше само да решат с какво ще се занимават в бъдеще.
Точно като Херберт и Аманда объркваше всичко, което можеше да се обърка. Ляво ставаше дясно, горе ставаше долу, тук ставаше там... Затова не беше успяла да се изучи – за целта най-малкото трябва редовно да намираш пътя до училище.
Ала сега Аманда и Херберт имаха цял куп долари и с тяхна помощ всичко щеше да се нареди. Аманда обясни на мъжа си, че тя може и да е ужасно неинтелигентна, но не е тъпа! След това му каза, че в Индонезия всичко може да се купи, което е страшно практично за хора с пари. Херберт не разбра какво точно имаше предвид жена му, а това състояние беше толкова познато на Аманда, че вместо да обяснява повече, тя просто му рече:
– Кажи нещо, което би искал за себе си, скъпи Херберт.
– Какво имаш предвид? Като например... да мога да карам кола ли?
– Точно! – отговори Аманда.
След което се извини и каза, че има малко работа, но ще се върне преди вечеря.
След три часа Аманда се прибра вкъщи. Носеше току-що издадена шофьорска книжка на името на Херберт и не само това. Показа му една диплома, която удостоверяваше, че той е сертифициран автомобилен инструктор, както и документ, че е купила местната автошкола и е сменила името й на „Автошколата на Айнщайн“.
Херберт смяташе, че всичко това, разбира се, е прекрасно, но... това не го правело по-добър шофьор, нали? Напротив, до известна степен го правело, обясни му Аманда. Защото сега имал положението, сега той решавал кое е добро шофиране и кое не. В живота ставало така, че правилното не било непременно това, което е правилно, а това, което този, който вземал решенията, кажел, че е правилно.