Постепенно вулканът се успокои, но островът, както и цялата страна, беше в нестабилно икономическо и политическо състояние. В Джакарта Сухарто зае мястото на Сукарно и за разлика от предшественика си, новият управник нямаше намерение да се церемони с всички онези, които не следваха правилната политическа линия. Сухарто се зае да изтреби преди всичко комунистите, предполагаемите комунисти, заподозрените комунисти, възможните комунисти и тук-там някой невинен човек. Скоро между двеста хиляди и два милиона души бяха загинали – цифрите варираха, защото много етнически китайци получиха етикета „комунисти“ и бяха натоварени на кораби за Китай, където пък се отнасяха с тях като с капиталисти.
Когато димът се разнесе, нито един жител от двестамилионното население на Индонезия не изповядваше комунистически идеи (за всеки случай това бе обявено за престъпление). Сухарто бе изпълнил мисията си, след което покани САЩ и други западни страни да споделят богатствата на държавата му. Това, от своя страна, задвижи икономиката, стандартът на живот се подобри, а най-много от всички спечели Сухарто, който не след дълго натрупа несметни богатства. Не беше зле за войник, който беше започнал военната си кариера с контрабанда на захар.
Аманда Айнщайн вече не смяташе, че е толкова приятно да си губернатор. Около осемдесет хиляди балийци бяха загубили живота си в резултат на амбицията на правителството в Джакарта да накара гражданите да мислят правилно.
Насред целия хаос Херберт се пенсионира и сега Аманда обмисляше същото, макар че беше едва на четирийсет и три години. Имаха земя и хотели, а целият куп долари, на който дължаха благополучието си, бе нараснал. Можеха да си позволят и Аманда да се пенсионира, но какво щеше да прави тогава?
– Какво ще кажете да станете посланик на Индонезия в Париж? – попита я Сухарто, когато й се обади по телефона за първи път, за да й се представи.
Министър-председателят беше забелязал работата на Аманда Айнщайн и нейното непоколебимо решение да забрани комунистическата партия в Бали. А и искаше да има равновесие между половете сред служителите на ръководни длъжности в посолствата (съотношението щеше да бъде 24:1, ако Аманда Айнщайн приемеше).
– Париж? – попита Аманда Айнщайн. – Къде е това?
Първоначално Алан си помисли да не би изригването на вулкана през 1963 година да е знак от провидението, че е време да си вземе почивка от почивката. Ала когато слънцето отново изгря иззад разсейващия се пушек, нещата тръгнаха както преди (с изключение на факта, че по някаква причина по улиците се водеше гражданска война). Ако провидението не можеше да му даде по-ясни знаци, нямаше защо да предприема каквото и да било. Алан остана на шезлонга си на плажа в продължение на още няколко години.
Когато накрая си опакова багажа, за да напусне Бали, заслугата беше изцяло на Херберт. Един ден той му разказа, че с Аманда ще се местят в Париж и ако Алан искал да се присъедини, щели да му извадят индонезийски паспорт вместо фалшивия и с отдавна изтекъл срок на валидност английски паспорт от Мао Дзъдун. Освен това щял да бъде назначен в посолството от бъдещия посланик – не че щяло да му се налага да работи, но французите били малко придирчиви по отношение на хората, които пускат в страната си.
Алан прие предложението. Беше си починал достатъчно, а и Париж звучеше като спокойно кътче на земята, където липсваха размириците, обхванали Бали в последно време.
Заминаха две седмици по-късно. Аманда встъпи в длъжност на 1 май 1968 година.
Глава 21
Четвъртък, 26 май 2005 г.
Пер-Гунар Йердин все още спеше, когато инспектор Йоран Аронсон сви по пътя за фермата на Босе и за своя най-голяма изненада откри Алан Емануел Карлсон в един люлеещ се диван на голямата дървена веранда на къщата.
В същия този момент Бени, Хубавицата и Бъстър пренасяха вода към новото място на Соня в плевнята. Юлиус, който си беше пуснал брада, бе получил позволението на групата да отиде заедно с Босе на пазар във Фалшьопинг. Алан си дремваше и се събуди чак когато инспекторът даде знак за присъствието си.
– Алан Карлсон, предполагам? – попита инспектор Аронсон.
Алан отвори очи и отвърна, че и той предполага същото. Но нямал никаква представа за самоличността на събеседника си. Можел ли непознатият да бъде така добър да се представи?
Инспекторът с готовност отговори, че се казва Аронсон, че е полицейски инспектор и че от известно време търси господин Карлсон, който сега е арестуван по подозрение в тройно убийство. След това добави, че приятелите на господин Карлсон – господата Юнсон и Юнгберг, както и госпожа Бьорклунд, също са арестувани. Знаел ли господин Карлсон къде се намират те в момента?