Алан не бързаше да отговори. Каза, че първо трябва да си събере мислите, защото все още не се е разсънил. Човек не говорел за приятелите си, без най-напред добре да е обмислил нещата, не бил ли съгласен господин инспекторът?
Аронсон отвърна, че единственият съвет, който има право да даде на господин Карлсон, е той веднага да му разкаже това, което знае. Но от друга страна, инспекторът нямал бърза работа.
Окуражен от тези думи, Алан предложи на Аронсон да седне на люлеещия се диван, докато му донесе кафе от кухнята.
– Искате ли захар? А мляко?
Инспекторът по принцип не оставяше арестуваните престъпници да се разхождат наляво-надясно, дори и да ставаше въпрос за съседната стая, но точно този индивид излъчваше някакво спокойствие. Освен това Аронсон щеше да има добра видимост към кухнята от люлеещия се диван, така че прие предложението на Алан.
– Мляко, моля. Без захар – каза той и седна.
Арестуваният Алан се засуети в кухнята („Желаете ли и кифличка към кафето?“), докато инспекторът седеше на верандата и го наблюдаваше. Аронсон не проумяваше как се бе озовал в настоящото положение. Отдалече беше видял един възрастен мъж на верандата и си бе помислил, че това може би е бащата на Босе Юнгберг, който сигурно би могъл да го заведе при сина си. От него пък Аронсон очакваше да разбере, че издирваните лица не се намират в околността и че цялото пътуване до Вестерйотланд е било напразно.
Но когато се бе приближил до верандата, се бе оказало, че старецът на люлеещия се диван е самият Алан Карлсон!
Аронсон се бе държал спокойно и професионално с Алан, доколкото можеше да се нарече професионално да изпрати един заподозрян в тройно убийство в кухнята, за да му направи кафе, но сега седеше сам на люлеещия се диван и се чувстваше като пълен аматьор. Старецът не изглеждаше опасен, но какво щеше да прави Аронсон, ако дойдеха и останалите трима, може би в компанията на Босе Юнгберг, който трябваше да бъде арестуван за укриване на престъпник?
– С мляко без захар ли казахте? – провикна се Алан от кухнята. – На моята възраст човек забравя толкова лесно.
Аронсон повтори желанието си за мляко в кафето и извади телефона си, за да се обади за подкрепление от колегите от Фалшьопинг. Щяха да са нужни две патрулки, за всеки случай.
Телефонът го изпревари и иззвъня. Обаждаше се прокурор Ранелид, който имаше да му съобщи нещо невероятно.
Глава 22
Сряда, 25 май – четвъртък, 26 май 2005 г.
Египетският моряк, който бе хвърлил останките от Бенгт „Болта“ Бюлунд на рибите в Червено море, най-накрая пристигна в Джибути, където щеше да почива три дни, преди да потегли обратно.
В задния джоб на панталоните си носеше портфейла на Болта, в който се намираха осемстотин шведски крони. Морякът нямаше никаква представа каква е стойността им, но все пак таеше някакви надежди, че си заслужава да ги обмени, затова от известно време се оглеждаше за отворено чейнджбюро.
Столицата Джибути, която носи същото име като страната, е млад, но оживен град. Оживен, защото Джибути заема стратегическо място на Африканския рог, с излаз на Червено море, а млад, защото жителите на Джибути рядко доживяват до петдесетгодишна възраст.
Египетският моряк стигна до градския рибен пазар и спря, за да си вземе нещо за ядене, преди да продължи с търсенето на място, където да обмени кроните. Точно до него стоеше един потен мъж от местните. Имаше неспокоен блуждаещ поглед и пристъпваше нервно от крак на крак. Морякът не се изненада, че е толкова потен – навън беше поне трийсет градуса на сянка, а мъжът бе облечен с два ката дрехи и бе нахлупил феса си до очите.
Потният мъж беше около двайсет и пет годишен и нямаше ни най-малко желание да остарява. Душата му се бунтуваше. Не защото половината население на страната нямаше работа, не защото всеки пети беше хивпозитивен или болен от СПИН, не защото нямаха достатъчно питейна вода, нито пък защото каменистата пустиня, заемаща по-голямата част от територията на държавата, поглъщаше и малкото останала обработваема земя. Не, мъжът беше бесен, защото САЩ бяха разположили своя военна база в Джибути.
Те не бяха единствените в това отношение. Френският чуждестранен легион вече имаше база в страната. Между Джибути и Франция съществуваха здрави връзки. Все пак страната се бе наричала Френска Сомалия до седемдесетте години на XX век, когато беше получила независимост. Но сега и САЩ бяха успели да се уредят със своя база недалеч от Залива и Афганистан и от редица други централноафрикански горещи точки.