Американците смятаха, че това е добра идея, докато по-голямата част от жителите на Джибути изобщо не ги беше грижа. Тяхното внимание бе прекалено заето от въпроса как да оцелеят още един ден.
Ала един от тях явно бе имал време да поразсъждава върху американското присъствие. Или пък просто беше малко по-религиозен, отколкото беше полезно за самия него.
Каквато и да беше причината, същият този човек сега обикаляше из централните части на столицата в търсене на група американски войници в отпуск. През това време нервно опипваше връвта, която в подходящия момент щеше да дръпне, за да хвръкнат американците към ада, а самият той да се понесе в противоположната посока.
Но, както казахме, беше топло и задушно (в Джибути обикновено е така). Бомбата беше прикрепена за стомаха и гърба на потния мъж, а освен това беше покрита от двоен слой дрехи. Атентаторът сигурно завираше на слънцето и накрая напрежението и горещината си казаха думата, защото в един момент той дръпна връвта малко по-силно.
С това и той, и злочестият човек, който се намираше до него, станаха на кайма. Още трима жители на Джибути загинаха от раните си, а десетина бяха сериозно ранени.
Сред пострадалите нямаше американци. Смяташе се обаче, че мъжът, намирал се най-близо до атентатора, е бил европеец. Полицаите бяха намерили портфейла му в учудващо добро състояние до това, което бе останало от неговия притежател. Вътре имаше осемстотин шведски крони, паспорт и шофьорска книжка.
На следващия ден почетният консул на Швеция в Джибути бе уведомен от кмета на града как според явните доказателства шведският гражданин Ерик Бенгт Бюлунд е станал жертва на безумния бомбен атентат на рибния пазар.
За съжаление, градът не можел да предаде тялото на Бюлунд, тъй като било в твърде лошо състояние. Вместо това останките му веднага били кремирани при спазване на нужното уважение. Почетният консул получи портфейла на Бюлунд, който съдържаше паспорт и шофьорска книжка (парите междувременно се бяха изпарили). Кметът изрази съжалението си, че не са успели да защитят шведския гражданин достатъчно добре. Въпреки това чувствал необходимост да спомене един важен въпрос, ако почетният консул не възразявал. Оказало се, че Бюлунд е пребивавал в Джибути без валидна виза. Кметът не знаел колко пъти вече бил повдигал този въпрос пред французите и пред президента на Джибути Гелле. Ако французите искали да превозват по въздуха легионери до своята база, това било тяхна работа. Но в момента, в който легионер напуснел базата им и влезел в столицата Джибути, трябвало да има валидни документи. Американците следвали правилата, без да се оплакват, докато французите се държали така, сякаш все още се намирали във Френска Сомалия.
Почетният консул благодари на кмета за съболезнованията и обеща да говори с френските представители в удобен момент, което, разбира се, нямаше никакво намерение да стори.
Беше ужасно преживяване за Арнис Икстенс – бедният човек, който управляваше машината за смачкване на коли в автоморгата, намираща се в южните предградия на Рига. Когато и последната кола в редицата беше напълно смачкана, изведнъж видя една човешка ръка да се подава от купчината метал, която до съвсем скоро беше автомобил.
Арнис, разбира се, веднага се обади в полицията, след което се прибра право вкъщи, въпреки че беше средата на работния ден. Гледката на безжизнената ръка дълго щеше да го преследва. Човекът е бил вече мъртъв, преди да смачкам колата, нали... нали, питаше се Арнис.
Шефът на полицията в Рига лично съобщи на шведския посланик, че техният гражданин Хенрик Микаел Хултен е бил намерен мъртъв в един форд мустанг в автоморга в Рига. Самоличността му все още не била потвърдена, но съдържанието на портфейла, който намерили в джоба на панталоните му, ясно говорело, че става въпрос за Хенрик Хултен.
На 26 май, четвъртък, в единайсет и петнайсет шведското Министерство на външните работи в Стокхолм получи факс от почетния консул в Джибути, който съдържаше информация и документация за един починал шведски гражданин. Осем минути по-късно пристигна още един факс на същата тема, този път изпратен от шведското посолство в Рига.
Дежурният служител в министерството веднага разпозна имената и снимките на мъртвите мъже, тъй като наскоро беше чел за тях в „Експресен“. Стори му се малко странно, че мъжете са умрели толкова далеч от Швеция, защото от статиите във вестниците не беше останал с такова впечатление. Ала това беше проблем на полицията и на прокурора. Служителят сканира двата факса и написа един имейл, съдържащ цялата информация за двете жертви, който адресира до областната полиция в Ескилстюна. Там един друг служител го получи, прочете го, повдигна вежди и го препрати на прокурор Ранелид.