Аманда беше отчаяна. Бе предполагала, че ще успее да се справи в продължение на две минути в компанията на президента, без да рискува да бъде незабавно изгонена, но три часа, при това с още един президент на масата...
– Какво се случва, Алан? Защо става така? Какво ще правим? – попита Аманда.
Но преминаването от кратко ръкостискане до дълъг обяд с двама президенти беше неразбираемо и за Алан. А да се опитва да разбере неразбираемото не беше в негов стил.
– Какво ще правим ли? Мисля, че трябва незабавно да намерим Херберт и да пийнем по нещо заедно. Вече стана следобед.
Церемонията по връчването на акредитивните писма на президента Дьо Гол от посланика на някоя далечна и не особено значима държава обикновено продължаваше шейсет секунди, но можеше да се отпусне още една допълнителна минута, ако въпросният дипломат беше от приказливите.
В случая с индонезийския посланик нещата коренно се промениха в последния момент поради сериозни политически причини, които Алан Карлсон не би успял да разгадае, дори и да си беше направил труда да опита.
Американският президент Линдън Джонсън се намираше в американското посолство в Париж и копнееше да постигне политически успех. По целия свят бушуваха протестите срещу войната във Виетнам и президентът Джонсън, когото всички сочеха като неин главен виновник, безспорно бе мразен навсякъде. Той отдавна се беше простил с идеята да се кандидатира за втори мандат през ноември, но нямаше нищо против да бъде запомнен и с по-приятни епитети от „убиец“ и тем подобни, които хората скандираха по негов адрес. Затова първо беше наредил временно преустановяване на бомбардировките над Ханой, след което беше организирал мирна конференция. Според Джонсън фактът, че по улиците на града, където конференцията щеше да се състои, почти се водеше война, граничеше с абсурда. Оня Дьо Гол го чакаше сериозна работа.
Президентът Джонсън смяташе Дьо Гол за глупак, който очевидно съвсем е забравил кой бе запретнал ръкави и бе освободил страната му от немците. Ала правилата на политическата игра повеляват, че един френски и един американски президент не могат да се намират в една и съща столица, без да се срещнат поне за обяд.
Така че бе уговорен обяд, който трябваше да бъде изтърпян. За щастие обаче французите бяха объркали графика на президента Дьо Гол (Джонсън не беше никак изненадан) и му бяха уредили още един ангажимент по същото време. Затова новият индонезийски посланик (представете си, жена!) също щеше да присъства. Джонсън нямаше нищо против, защото така щеше да има възможност да разговаря с нея вместо с оня Дьо Гол.
Всъщност не ставаше въпрос за никаква грешка в графика. На самия президент Дьо Гол в последния момент му бе хрумнала блестящата идея да се престори, че нещата стояха така. По този начин обядът щеше да е поносим и Дьо Гол щеше да има възможност да разговаря с индонезийския посланик (представете си, жена!) вместо с оня Джонсън.
Дьо Гол не харесваше Джонсън, което се дължеше повече на исторически, отколкото на лични причини. В края на войната САЩ се бяха опитали да поставят Франция под свое управление – бяха искали да откраднат страната му! Как можеше Дьо Гол да прости това, дори и настоящият президент да не e бил част от този план? На всичкото отгоре той се казваше... Джонсън. Американците чисто и просто нямаха никакъв стил.
Помисли си Шарл-Андре-Жозеф-Пиер-Мари дьо Гол.
Аманда и Херберт обсъдиха новосъздалата се ситуация и скоро стигнаха до извода, че ще е най-добре Херберт да остане в посолството по време на обяда с президентите в Елисейския дворец. С това и двамата смятаха, че рискът срещата да се провали намаляваше точно наполовина. Посъветваха се с Алан, който се умълча, премисляйки различни възможни отговори, преди накрая да каже:
– Остани си вкъщи, Херберт.
Гостите се бяха събрали и очакваха домакина, който от своя страна седеше в кабинета си и се бавеше само за да си придава важност. Смяташе да продължи така още няколко минути с надеждата, че това ще развали настроението на оня Джонсън.
До президента Дьо Гол достигаха шумът и врявата на протестиращите, които бяха завладели неговия скъп Париж. Петата френска република бе започнала да се клати – внезапно и без предупреждение. Първо имаше някакви студенти, които бяха за свободната любов и против войната във Виетнам, и по тази причина насочиха недоволството си срещу държавния ред. Президентът не се притесняваше от тези действия, тъй като студентите все намираха за какво да протестират.