Ала демонстрациите ставаха все по-масови, а с това и по-яростни. Профсъюзите също надигнаха глас и заплашиха, че ще организират стачка, в която ще участват десет милиона работници. Десет милиона! Това щеше да парализира цялата страна!
Демонстриращите искаха да работят по-малко и да получават по-високи заплати. И Дьо Гол да си подаде оставката.
Не са познали, мислеше си президентът, който бе водил и печелил много по-тежки битки от тази. Висши служители в Министерството на вътрешните работи го съветваха да не се поддава и да отговори на огъня с огън. Със сигурност не ставаше въпрос за нещо мащабно, като например комунистически опит от страна на Съветския съюз да превземе Франция. Но оня Джонсън нямаше да пропусне да изрази мнението си, че всъщност точно това се случваше. На американците им се привиждаха комунисти зад всеки ъгъл. За всеки случай на срещата щяха да присъстват и министърът на вътрешните работи Фуше и неговият особено компетентен съветник. Те двамата отговаряха за овладяването на царящия хаос във Франция, така че биха могли да се защитят, ако оня Джонсън започнеше да си пъха носа, където не му е работа.
– Пфу! Дявол да го вземе! – изруга Шарл дьо Гол и се изправи от стола си.
Повече не можеше да отлага срещата.
Служителите от личната охрана на френския президент особено внимателно провериха брадатия и дългокос преводач на индонезийския посланик. Ала документите му бяха изрядни, а и се увериха, че не носи оръжие. Освен това посланикът (представете си, жена!) лично гарантира за него. Така че и той получи място на масата за обяд, между един значително по-млад и спретнат американски преводач и едно негово френско копие.
Най-зает от всички преводачи беше брадатият индонезиец, тъй като президентите насочваха въпросите си към госпожа посланика вместо един към друг.
Дьо Гол започна, като се поинтересува от досегашния професионален опит на госпожа Айнщайн. Аманда отговори, че всъщност е съвсем глупава, че е стигнала до губернаторския пост в Бали чрез подкупи, а след това благодарение на същите методи е спечелила още два мандата. Обясни, че в продължение на много години е трупала пари за себе си и семейството си, преди президентът Сухарто съвсем изненадващо да й позвъни и да й предложи да стане посланик на Индонезия в Париж.
– Дори не знаех къде се намира Париж и смятах, че е държава, а не град. Чували ли сте нещо по-смахнато? – попита Аманда Айнщайн и се засмя.
Говореше на родния си език, а дългокосият и брадат преводач превеждаше на английски, като заменяше почти всичките й думи с други, които му се струваха по-подходящи.
Към края на обяда двамата президенти споделяха едно и също мнение, макар че не го осъзнаваха, а именно, че госпожа Айнщайн е забавна, осведомена, интересна и умна дама. Навярно обаче би могла да прояви по-добър вкус при избора си на преводач, тъй като настоящият приличаше на дивак.
Особено компетентният съветник на министъра на вътрешните работи Фуше – Клод Пенан – бе роден през 1928 година в Страсбург. Родителите му бяха убедени и пламенни комунисти, които отидоха в Испания, за да се борят срещу фашистите, когато войната избухна през 1936 година. Със себе си взеха и осемгодишния си син Клод.
Цялото семейство преживя войната и по обиколни пътища избяга в Съветския съюз. В Москва родителите на Клод предложиха услугите си в полза на международния комунизъм. Представиха и сина си, който беше вече на единайсет години и говореше три езика – немски и френски от Страсбург, а след престоя в Испания и испански. Можеха ли тези умения в някакъв момент да послужат за благото на революцията?
Да, можеха. Първо талантът на младия Клод за чужди езици бе внимателно проучен, а след това с помощта на редица тестове провериха и общия му коефициент на интелигентност. Накрая го записаха в училище с езикова и идеологическа насоченост и преди да навърши петнайсет години, той говореше свободно френски, немски, руски, испански, английски и китайски.
Малко след края на Втората световна война, когато беше на осемнайсет години, Клод дочу родителите си да изразяват съмнение относно хода на революцията под ръководството на Сталин. Той докладва случая на своите началници и скоро Мишел и Моник Пенан бяха осъдени и разстреляни за контрареволюционна дейност. Във връзка с това младият Клод получи първото си отличие – златен медал за най-добър ученик на випуск 1945–46.
След 1946-а започна подготовката на Клод за служба в чужбина. Идеята беше да го изпратят на Запад и да го оставят да се издигне до високите коридори на властта като „спящ агент“33, ако се налага, в продължение на десетилетия. Маршал Берия беше взел под ястребовото си крило Клод, който бе държан настрана от всякакви публични изяви, на които би могъл да бъде запечатан на снимка. Единствената работа, която младият Клод имаше право да върши, беше от време на време да влиза в ролята на преводач, и то само в присъствието на самия маршал.