33 Шпионин, който е внедрен в дадена страна или организация с цел да бъде използван след години. – Б. пр.
През 1949 година двайсет и една годишният Клод Пенан бе върнат във Франция, само че този път в Париж. Запази истинското си име, но биографията му беше пренаписана. Кариерата му започна от Сорбоната.
Деветнайсет години по-късно, през май 1968 година, Клод Пенан се беше издигнал чак до най-близкото обкръжение на френския президент. От няколко години беше дясната ръка на министъра на вътрешните работи Фуше и като такъв служеше на международната революция повече от всякога. Неговият съвет към министъра – а чрез него и към президента – беше да отговори на огъня с огън, за да овладее бушуващите в момента студентски и работнически бунтове. За по-сигурно се погрижи френските комунисти да изпращат фалшиви сигнали, че не стоят зад исканията на студентите и работниците. Комунистическата революция във Франция щеше да избухне най-късно до месец, а Дьо Гол и Фуше нямаха ни най-малка представа за това.
След обяда всички имаха възможност да се пораздвижат малко, преди да им бъде поднесено кафе в салона за гости. Сега Джонсън и Дьо Гол нямаха друг избор, освен да си разменят любезности. Докато правеха това, дългокосият и брадат преводач съвсем неочаквано се приближи към тях и каза:
– Извинете ме за безпокойството, господа президенти, но трябва да говоря с господин Дьо Гол по въпрос, който не търпи отлагане.
Дьо Гол за малко да повика охраната си, защото френският президент не общуваше с всеки срещнат, особено по този начин. Ала дългокосият и брадат мъж се бе държал съвсем учтиво, затова получи позволение да говори.
– Добре, но побързайте. Както виждате, имам по-важни занимания от това да си бъбря с един преводач.
Алан обеща да говори по същество. С две думи, президентът трябвало да знае, че съветникът на вътрешния министър Фуше е шпионин.
– Извинявай, но какво, по дяволите, искаш да кажеш? – попита Дьо Гол високо, но не чак толкова, че да бъде чут от Фуше и съветника му, които пушеха на терасата.
Алан разказа, че преди около двайсет години имал не особено приятното удоволствие да вечеря с господата Сталин и Берия и по време на тази среща настоящият съветник на вътрешния министър на Франция се изявявал като преводач на Сталин.
– Минали са двайсет години, но той си е същият. За сметка на това аз изглеждам различно. Тогава лицето ми не беше обрасло с брада и косата ми не стърчеше във всички посоки. Накратко, аз го познах, но той мен не, защото и аз едва се познах, когато се погледнах в огледалото вчера.
Президентът Дьо Гол почервеня като божур, след което се извини и каза, че трябва незабавно да говори насаме със своя вътрешен министър („Не, насаме, казах, без съветника ти! Сега!“).
В салона останаха американският президент и индонезийският преводач. Джонсън изглеждаше много доволен. Реши да стисне ръката на преводача в знак на благодарност, че бе успял да свие сармите на френския пуяк.
– Приятно ми е да се запознаем – каза Джонсън. – Как ви беше името?
– Алан Карлсон. Някога познавах предшественика на предшественика на вашия предшественик – президента Труман.
– Виж ти! – възкликна Джонсън. – Хари гони деветдесетака, но се чувства отлично. С него сме добри приятели.
– Поздравете го от мен – каза Алан и се извини, че трябва да потърси госпожа Айнщайн (искаше да й разкаже за какво беше говорила с президентите по време на обяда).
Обядът с двамата президенти приключи по бързата процедура и всички се разотидоха. Ала скоро след като Алан и Аманда се прибраха, самият президент Джонсън се обади и покани господин Карлсон на вечеря в американското посолство в осем часа същата вечер.
– Звучи добре – каза Алан. – И без това бях решил да се наям добре довечера, защото каквото и да говорят за френската храна, тя изчезва от чинията ти само след няколко хапки.
Президентът Джонсън беше напълно съгласен с това наблюдение и каза, че с нетърпение очаква вечерята.
Американският президент имаше поне три основателни причини да покани Алан Карлсон. Първо, за да научи повече за шпионина и за срещата на Карлсон с Берия и Сталин. Второ, Хари Труман току-що му беше разказал по телефона за приноса на Алан Карлсон към проекта в Лос Аламос през 1945 година. Това събитие самò по себе си беше достатъчно основание за поканата, която беше отправил.