И трето, президентът Джонсън беше изключително доволен от начина, по който бе преминал обядът в Елисейския дворец. Бе успял съвсем отблизо да види как оня Дьо Гол гледа като втрещен, а за това трябваше да благодари само на Алан Карлсон.
– Добре дошли, господин Карлсон – каза Джонсън и енергично разтресе ръката на Алан. – Нека ви представя господин Райън Хътън. Той е... ами той е малко инкогнито тук в посолството, ако мога така да се изразя. Заема длъжността... юридически съветник.
Алан се ръкува с Хътън и тримата се разположиха около масата. Президентът беше поръчал да им сервират бира и шнапс, защото френското вино му напомняше за французите, а вечерята трябваше да бъде приятна.
Докато ядяха предястията, Алан разказа отделни епизоди от живота си, стигайки до вечерята в Кремъл, по време на която нещата бяха излезли извън контрол. Точно тогава настоящият съветник на вътрешния министър Фуше беше припаднал, вместо да преведе последната обида, която Алан бе отправил към побеснелия Сталин.
На Джонсън вече не му беше толкова забавно, че Клод Пенан се бе оказал руски шпионин, защото току-що бе разбрал от Райън Хътън, че висшият съветник е бил таен информатор и на ЦРУ. До този момент Пенан беше главният източник на ЦРУ, който ги уверяваше, че във Франция не се готви комунистическа революция, макар че в страната бяха проникнали много комунисти. Сега целият този анализ трябваше да бъде преразгледан.
– Тази информация, разбира се, е строго секретна – каза Джонсън, – но вярвам, че можете да пазите тайна, господин Карлсон.
– Аз не бих разчитал прекалено много на това – отговори Алан и разказа как по време на пътуването си с подводницата в Балтийско море в компанията на извънредно приятния Юлий Борисович Попов – един от водещите ядрени физици на Съветския съюз – под влияние на алкохола може би бе говорил малко повече по ядрените въпроси.
– Да не искаш да кажеш, че ти си научил Сталин как се прави бомбата? – възкликна Джонсън. – Та аз мислех, че той те е изпратил в трудов лагер точно защото си отказал да го направиш.
– Не съм казвал нищо на Сталин – той, така или иначе, нямаше да разбере. Но предишния ден по време на разговора с Юлий Борисович може и да съм изпаднал в малко повече подробности относно ядреното делене. Така става, когато човек прекали с водката, господин президент. А и тогава все още не знаех какво представлява Сталин.
Джонсън си помисли, че разкритието как се правят атомни бомби не може да се случи просто така, независимо какво количество алкохол е замесено. Значи, всъщност Алан Карлсон беше... предател? Само че... той не беше американски гражданин, така че какво се правеше в такива случаи? Президентът имаше нужда да помисли.
– Какво се случи след това? – попита той, не знаейки какво да каже.
В този момент Алан реши, че е най-добре да не спестява прекалено много подробности, когато въпросите задава един президент. Така че разказа за Владивосток, за маршал Мерецков, за Ким Ир Сен, за Ким Чен Ир, за съвсем навременната смърт на Сталин, за Мао Дзъдун и за целия куп долари, с който толкова любезно го беше снабдил, за спокойния живот в Бали, който малко по малко беше започнал да се разпада, и накрая за пътуването до Париж.
– Мисля, че това е всичко – каза Алан. – Но как само ми пресъхна устата от всички тези приказки.
Президентът поръча още бира, но добави раздразнено, че човек, който в пияно състояние разпространява ядрени тайни, трябва да се замисли дали да не стане трезвеник. След това прехвърли наум абсурдната история на Алан и попита:
– Бил си на почивка петнайсет години с пари на Мао Дзъдун?
– Да... Или по-скоро не. Парите всъщност бяха на Чан Кайшъ, а той на свой ред ги беше получил от общия ни приятел Хари Труман. Сега се сещам, че може би трябва да се обадя на Хари и да му благодаря.
Президентът Джонсън изпитваше огромни затруднения да приеме факта, че брадатият дългокос мъж срещу него беше дал бомбата на Сталин. И че след това беше живял охолно с парите за чуждестранни помощи, отпускани от САЩ. За капак на всичко сега пред посолството демонстриращите скандираха: „САЩ вън от Виетнам! САЩ вън от Виетнам!“. Джонсън седеше като вцепенен. Междувременно Алан изпразни чашата си, докато изучаваше разтревоженото лице на президента.