– Мога ли да помогна с нещо? – попита той.
– Какво? – каза Джонсън, който бе потънал дълбоко в мислите си.
– Мога ли да помогна с нещо? – повтори Алан. – Изглеждате ужасно. Може би ви трябва помощ?
Джонсън беше на косъм да помоли Алан Карлсон да му помогне да спечели войната във Виетнам, но след това се върна към реалността и към факта, че пред него седеше мъжът, който беше дал бомбата на Сталин.
– Да, можеш да помогнеш – каза президентът. – Като си тръгнеш.
Алан благодари за храната и си взе довиждане с президента Джонсън и шефа на ЦРУ за Европа таен агент Райън Хътън.
Линдън Джонсън беше ужасèн от начина, по който срещата се бе развила. Такова приятно начало... но след това Карлсон си призна, че е сложил бомбата в ръцете не само на САЩ, но и на Сталин. Сталин! Комунист номер едно в целия свят!
– Чу ли, Хътън? – попита президентът. – Какво да правим сега? Трябва ли да извикаме този Карлсон отново и да го сварим на бавен огън?
– Да – отговори таен агент Хътън. – Или пък да видим как може да ни бъде от полза.
Таен агент Хътън от ЦРУ беше осведомен по повечето въпроси от стратегическо значение за САЩ. Например много добре знаеше за съществуването на физика, с когото Алан Карлсон така приятелски бе общувал по време на плаването на подводницата от Швеция до Ленинград. След 1949 година Юлий Борисович Попов бе направил добра кариера. И първата сериозна стъпка нагоре може би се дължеше на информацията, която Алан Карлсон му беше дал – всъщност най-вероятно се беше случило точно така. Сега Попов беше на шейсет и три години и беше технически директор на ядрената програма на Съветския съюз. В качеството си на такъв разполагаше с информация, която беше направо безценна за САЩ.
Ако американците можеха да се докопат до това, което Попов знаеше, и по този начин да получат потвърждение, че Западът превъзхожда Изтока в ядрено отношение, президентът Джонсън би могъл да предприеме действия в посока взаимно разоръжаване. А пътят към споменатата информация минаваше през Алан Карлсон.
– Да не би да предлагаш да направим Карлсон американски агент? – попита Джонсън, докато си мислеше, че известно разоръжаване сигурно би могло да има положителен ефект върху начина, по който щеше да бъде запомнен, независимо от проклетата война във Виетнам.
– Точно така – отговори таен агент Хътън.
– И защо мислиш, че Карлсон ще приеме?
– Ами... защото той... просто ми изглежда такъв тип. А и преди малко сам ви предложи помощта си.
– Да – отговори Джонсън. Така беше.
Президентът отново замълча за известно време, след което каза:
– Мисля, че имам нужда от едно уиски.
Твърдата политика на френското правителство спрямо народното недоволство наистина доведе до пълен застой в страната. Милиони французи стачкуваха. Пристанището на Марсилия бе затворено, същото се случи и с международните летища, с железниците и с почти всички магазини.
Никъде не можеше да се намери бензин, а събирането на боклука спря. От всички страни летяха искания. За по-високи заплати, разбира се. И за по-кратко работно време. За по-голяма сигурност на работното място и за по-големи възможности за влияние върху обществения живот.
В допълнение към всичко това се поставяха искания и за нова образователна система. И за ново общество! Петата френска република беше изложена на сериозна заплаха.
Стотици хиляди французи участваха в шествията, които невинаги завършваха по мирен начин. Палеха се коли, отсичаха се дървета, изкопаваха се улици, издигаха се барикади... Имаше жандарми, военна полиция, сълзотворен газ и полицейски щитове...
Точно в този момент президентът, министър-председателят и неговото правителство направиха рязък завой. Особено компетентният съветник на вътрешния министър вече нямаше никакво влияние (освен това беше затворен в помещение на тайната полиция и му беше доста трудно да обясни защо в кантара в банята му беше инсталиран радиопредавател). На работниците, участващи в общата стачка, изведнъж бяха предложени значително увеличение на минималната работна заплата, общо увеличение на заплатите с десет процента, два часа по-кратка работна седмица, по-високи семейни надбавки, по-голямо влияние на профсъюзите, преговори за колективни договори и заплати, съобразени с нивата на инфлация. Някои от министрите бяха освободени, сред които и вътрешният министър Кристиан Фуше.
С тази поредица от мерки правителството и президентът неутрализираха най-революционните настроения в страната. Без обществена подкрепа размириците не можеха да продължават. Работниците се върнаха на работните си места, магазините отвориха врати, транспортният сектор отново започна да работи. Май 1968 година премина в юни. И Петата френска република удържа.