– Къде във Вестерйотланд се намира Алан Карлсон в момента? – попита журналистът от „Свенска Дагбладет“.
– Не казвам – отговори Ранелид и напусна залата.
Как бе възможно нещата да се развият по този начин? Прокурор Ранелид се беше затворил в кабинета си и пушеше първата си цигара от седем години насам. Беше на път да се запише в шведската криминална история като първия прокурор, успял да осъди престъпници за убийството на няколко жертви, чиито тела не са открити. И изведнъж телата се появяват от нищото! При това на най-неочакваните места! На всичкото отгоре жертва номер три – най-умрелият от тримата – се оказва жив! Само като си помислеше колко проблеми му бе навлякъл номер три!
– Този дявол заслужава да го убия за наказание – промърмори прокурорът на себе си.
Само че сега трябваше да мисли за спасението на кариерата и честта си, а убийството далеч не беше най-доброто решение за целта. Прокурорът прехвърли наум катастрофалната за него пресконференция, по време на която бе заявил, че Карлсон и неговите помощници са невинни. И всичко това просто защото той... всъщност не знаеше нищо. Какво се беше случило? Болта Бюлунд трябва да беше умрял на онази дрезина. Така че как, по дяволите, можеше да умре отново няколко седмици по-късно на съвсем друг континент?
Прокурорът се проклинаше, че бе избързал да се срещне с пресата. Първо трябваше да говори с Алан Карлсон и съучастниците му, да проучи и постави в ред всичко и чак тогава да реши какво да съобщи на медиите и какво не.
Сега, след като категорично ги беше обявил за невинни, би изглеждало като нарушаване на правата им, ако поиска да ги разпита „чисто информативно“. Въпреки това Ранелид нямаше голям избор. Трябваше да разбере какво се е случило... и то преди три следобед на следващия ден. В противен случай вече нямаше да бъде прокурор в очите на колегите си, а палячо.
Инспектор Аронсон беше в превъзходно настроение, докато седеше на люлеещия се диван и пиеше кафе на верандата на Босе. Преследването на изчезналия столетник бе приключило, а и приятният старец вече не беше под арест. Защо бе скочил през прозореца си преди около месец и какво се беше случило след това, оставаше да бъде изяснено допълнително, ако вече изобщо имаше някакво значение. Така или иначе, за никъде не бързаха и първо можеха да си побъбрят на спокойствие.
Прегазеният и възкръснал Пер-Гунар „Шефа“ Йердин също се оказа свестен тип. Веднага бе предложил на инспектора да минат на „ти“ и малко име, като самият той предпочиташе да бъде наричан Щуката.
– Нямаш грижи, Щука – каза инспектор Аронсон. – Аз съм Йоран.
– Щуката и Йоран – каза Алан. – Звучи добре. Защо не се захванете с общ бизнес?
Щуката отбеляза, че не е сигурен дали притежава необходимия респект към данъчните служби, за да ръководи фирма заедно с полицейски инспектор, но все пак благодари на Алан за съвета.
Настроението стана още по-добро, когато и Бени и Хубавицата се присъединиха, а малко по-късно и Юлиус и Босе. Компанията на верандата разговаряше за какво ли не, с изключение на събитията от изминалия месец. Алан предизвика фурор, когато в един момент доведе Соня иззад ъгъла на къщата и двамата заедно изпълниха кратко танцово представление. Юлиус не можеше да се нарадва на факта, че вече не е търсен от полицията, и се зае да махне брадата, която бе принуден да си пусне, за да може да се показва из Фалшьопинг.
– Можете ли да си представите, цял живот все съм бил виновен за нещо, а сега изведнъж съм невинен! – възкликна Юлиус. – Чувството е прекрасно!
Според Босе това беше добър повод за бутилка истинско унгарско шампанско, с което приятелите и инспекторът да вдигнат наздравица. Аронсон вяло се възпротиви, като каза, че колата му е паркирана в двора. Имал запазена стая в хотела във Фалшьопинг, но не смятал, че в качеството си на полицейски инспектор е редно да се придвижи дотам почерпен.
Тогава Бени се притече на помощ и каза, че трезвениците може и да са заплаха за световния мир (според Алан), но всъщност са от полза, когато на човек му трябва превоз.
– Пийнете си чаша шампанско, инспекторе, а аз ще се погрижа да стигнете до хотела си благополучно.
Инспекторът нямаше нужда да го подканят отново. Отдавна страдаше от сериозна липса на социален живот и сега, когато най-накрая се беше озовал в приятна компания, не можеше просто да седи и да се муси.