Прокурорът отново се умълча. Вече бе започнал да си записва и сега, изглежда, свързваше някои от бележките си с линии. Накрая каза:
– Но Карлсон е платил билета за автобуса с банкнота от петдесет крони и е попитал докъде ще му стигне тази сума. Как се връзва това с твърдението, че целенасочено сте тръгнали точно за Бюринге, а не за някъде другаде, господин Карлсон?
– Ха-ха! – засмя се Алан. – Много добре знам колко струва билетът до Бюринге. Имах една петдесетачка в портмонето и просто малко се пошегувах с шофьора. Това не е престъпление, нали, господин прокурор?
Ранелид не си направи труда да отговори. Вместо това отново подкани Алан да разказва по-енергично.
– Накратко, какво стана след това?
– Накратко, стана това, че с Юлиус прекарахме една приятна вечер, преди господин Болта да се появи и да започне да тропа по вратата. Но тъй като на масата имахме водка – сигурно си спомняте от разказа ми по-рано, че се бях сдобил с едно шише, а да си кажа правичката, не беше едно, а две – човек не трябва да говори неверни неща дори и когато описва по-маловажни факти, а и кой съм аз, че да решавам кое е важно и кое не в тази история, това, разбира се, е работа на господин прок...
– Продължавайте!
– Да, извинете. Господин Болта скоро се успокои, след като му предложихме печено еленско и водка. В хода на вечерта реши да не гори книгите, в знак на благодарност за почерпката. Алкохолът си има и своите положителни страни, не мислите ли, господин прок...
– Продължавайте!
– На сутринта господин Болта имаше ужасен махмурлук. Аз не съм се чувствал така от пролетта на четирийсет и пета, когато направих всичко възможно да напия вицепрезидента Труман с текила. За лош късмет точно в този момент президентът Рузвелт взе че умря, така че трябваше да прекъснем запоя, което навярно беше добре, защото не мога да ви опиша как ме цепеше главата на следващия ден. Може да се каже, че се чувствах съвсем малко по-добре от Рузвелт.
Ранелид мигаше на парцали, докато се чудеше какво да каже. Накрая любопитството му надделя. Освен това вече не можеше да продължава да говори на Алан Карлсон на „вие“, така че попита:
– Какво искаш да кажеш? Да не би да си пил текила с вицепрезидента Труман, когато президентът Рузвелт е умрял?
– Може би не трябва да изпадаме в излишни подробности, какво ще кажете, господин прокурор?
Ранелид не каза нищо, затова Алан продължи:
– Във всеки случай господин Болта не беше в състояние да ни помогне да въртим педалите на дрезината, когато стана време да тръгваме към Окерш Стюкебрук на следващата сутрин.
– Той дори не е носел обувки, доколкото разбирам – каза прокурорът. – Как ще обясниш това?
– Да бяхте видели какъв махмурлук го мъчеше онази сутрин... Спокойно можеше да седи и само по долни гащи, без да му направи впечатление.
– А къде са били твоите обувки? Домашните ти пантофи са били открити по-късно в кухнята на Юлиус.
– А, обувки си взех назаем от Юле, разбира се. Когато си на сто години, не е трудно да тръгнеш нанякъде по пантофи, както сам ще се уверите, ако изчакате още четирийсет-петдесет години.
– Не мисля, че ще живея толкова дълго – каза прокурорът. – Въпросът обаче е дали ще успея да преживея този разговор. Как ще обясниш факта, че когато дрезината е била открита, полицейското куче е надушило, че в нея е имало труп?
– И аз това се питам, господин прокурор. Господин Болта слезе последен от дрезината, така че навярно би могъл да ни разкаже, ако самият той не бе имал нещастието да умре в Джибути. Смятате ли, че може би вината е моя? Аз все още не съм мъртъв, това е факт, но съм страшно стар... Възможно ли е миризмата на труп да се е появила толкова рано?
Прокурор Ранелид започваше да губи търпение. Времето вървеше, а до момента бяха покрили едва един от двайсет и шестте дни. Деветдесет процента от това, което излизаше от устата на стареца, бяха празни приказки.
– Продължавай! – каза Ранелид, без да вземе отношение по въпроса за миризмата на труп.
– Оставихме господин Болта да спи в дрезината и се освежихме с една разходка до павилиона за хот-дог на приятеля на Пер-Гунар – Бени.
– И ти ли си бил в затвора? – попита прокурорът.
– Не, но съм учил криминология – отговори Бени честно, след което разказа измислената история как във връзка с обучението си веднъж интервюирал затворници и по този начин се запознал с Пер-Гунар.
Ранелид, изглежда, си записа още нещо, след което равнодушно каза на Алан:
– Продължавай!
– С удоволствие. Първоначално уговорката беше, че Бени ще ни закара с Юлиус до Стокхолм, за да можем да дадем куфара с книгите на Пер-Гунар. Но когато се срещнахме, Бени каза, че иска да минем през Смоланд, за да се види с годеницата си – Гунила...