Выбрать главу

– Няма да се налага, господин прокурор. Оттук нататък ще съм тих като мишка, обещавам. През моите сто години съм се обаждал не на място само два пъти. Първо, когато казах на Запада как се създава атомна бомба, и по-късно, когато направих същото за Изтока.

Прокурор Ранелид си помисли, че една атомна бомба би могла да разреши някои от проблемите му, особено ако Карлсон седи върху нея в момента на избухването й. Но не каза нищо. Вече нямаше сили да изрече каквото и да било. Въпросът защо приятелите не се бяха обадили в полицията през трите седмици, в които бяха издирвани, така и не получи друг отговор освен философстванията, че справедливостта има различни цветове в различни страни по различно време.

Прокурор Кони Ранелид бавно се изправи и тихо им благодари за динята, за кафето и за сладкиша, за... разговора... и за готовността, с която му бяха съдействали.

След това излезе от кухнята, качи се в колата си и потегли.

– Мина доста добре, нали? – каза Юлиус.

– Определено – отвърна Алан. – Мисля, че успях да си кажа почти всички реплики.

Докато прокурорът шофираше по главния път в посока североизток, постепенно започна да излиза от умственото вцепенение, което го беше обхванало. Прехвърли наум историята, която му бяха разказали, добави и махна някои неща (най-вече махна), оформи я и я поизглади, докато накрая сметна, че разполага с един сравнително спретнат разказ, който може би ще свърши работа. Единственото, което наистина го тревожеше във връзка с правдоподобността на историята, беше, че и журналис­тите няма да повярват на обяснението, че миризмата на труп предварително се е просмукала в стогодишния Алан Карлсон.

Тогава в съзнанието на прокурора се роди една идея. Дали биха могли да обвинят проклетото полицейско куче?

Ако Ранелид успееше да убеди медиите и обществеността, че кучето не е било наред, тогава щяха да се появят неподозирани възможности да си спаси кожата. Щеше да може да каже, че в дрезината никога не е имало труп, но той е бил подведен да мисли обратното, а това съответно е довело до поредица от логични заключения и решения, които впоследствие са се оказали напълно неверни. Прокурорът щеше да завърши изявлението си с това, че не може да му се търси сметка за тази бъркотия, тъй като вината е на кучето.

Това можеше да се окаже великолепна идея, помисли си Ранелид. Историята за кучето, загубило способностите си да надушва следи, трябваше само да бъде потвърдена от още един източник, след което Кики, разбира се, трябваше да се прости с живота си по бързата процедура. Прокурорът не можеше да рискува кучето да докаже уменията си след това, което щеше да разкаже за него.

Водачът на Кики беше задължен на Ранелид. Преди няколко години прокурорът беше потулил един случай с обвинение в кражба срещу полицай в супермаркет. Според Ранелид беше жалко една полицейска кариера да приключи заради неплатен мъфин. Ала сега беше време водачът на Кики да му се отплати за услугата.

Чао, Кики – каза прокурорът и се усмихна за пръв път от цяла вечност.

Малко по-късно телефонът му иззвъня. Обаждаше се шефът на областната полиция, който току-що бе получил резултатите от аутопсията и идентифицирането на трупа в Рига.

– Потвърждава се информацията, че смачканият труп в автоморгата е на Хенрик Хултен – каза шефът.

– Чудесно – отговори Ранелид. – И добре че се обади! Може ли да ме свържеш с централата? Трябва да говоря с Рони Бекман – водача на кучетата...

Приятелите бяха помахали за довиждане на прокурора и по съвет на Алан се бяха върнали обратно в кухнята. Имало още един въпрос, каза той, който трябвало да бъде разрешен.

Алан започна, като първо попита инспектор Аронсон дали има някакви забележки по историята, която бяха разказали на Ранелид. Инспекторът може би щял да предпочете да се поразходи, докато приятелите се съвещават?

Аронсон отвърна, че според него разказът бил ясен и недвусмислен, откъдето и да го погледне човек. За инспектора случаят бил приключен и ако те нямали нищо против да остане с тях около масата, той с радост щял да го стори. Самият Аронсон далеч не бил безгрешен, така че не смятал да хвърля първия камък, нито пък втория или третия.

– Все пак искам да ви помоля да не ми разказвате неща, които не е необходимо да знам. Нали разбирате, в случай че въпреки всичко има алтернативни отговори на тези, които току-що дадохте на Ранелид – завърши Аронсон.

Алан обеща да се съобразят с молбата на инспектора и добави, че приятелят Аронсон може да остане, ако желае.

Приятелят Аронсон, помисли си инспекторът. В работата през годините си беше създал много врагове, но нито един приятел. Е, крайно време беше!