Таен агент Хътън съвсем беше пропуснал факта, че обектът, до който Алан Карлсон трябваше да се добере, беше абсолютно недостъпен – затворен зад бодлива тел в един град, който беше толкова защитен, че дори не можеше да се нарича така, както се наричаше, нито да се намира там, където се намираше.
Таен агент Хътън се извини на Алан за пропуска, но добави, че господин Карлсон все ще измисли нещо. Попов сигурно посещавал Москва от време на време и Алан просто трябвало да разбере кога физикът отново има път натам.
– А сега ви моля да ме извините – каза таен агент Хътън, който се обаждаше от френската столица. – Имам много друга работа. Успех!
След това затвори слушалката, въздъхна дълбоко и се завърна към бъркотията, която бе настъпила след военния преврат в Гърция предишната година, извършен с участието и подкрепата на ЦРУ. Както толкова много неща в последно време и той не беше протекъл точно по план.
На Алан не му идваше нищо по-добро наум от това всеки ден да ходи до градската библиотека в Москва и да прекарва по няколко часа там в четене на вестници и списания. Надяваше се, че ще попадне на някоя статия, в която се споменава, че Попов ще присъства на обществено място извън Арзамас-16.
Ала месеците минаваха, а подобни новини така и не се появяваха. За сметка на това Алан прочете, че кандидатът за президент Робърт Кенеди бе застигнат от същата участ като брат си и че Чехословакия бе помолила Съветския съюз да й помогне да вкара социализма си в ред.
Един ден Алан научи, че Линдън Б. Джонсън е бил наследен от Ричард М. Никсън. Но тъй като хонорарът от посолството продължаваше да пристига в плик всеки месец, Алан сметна, че би било най-добре да не спира да търси Попов. Ако имаше някаква промяна, агент Хътън сигурно щеше да му се обади и да го уведоми.
Наближаваше пролетта на 1969 година, когато прелистването на вестници и списания в библиотеката най-накрая даде резултат. Виенската опера щеше да гостува на Болшой театър в Москва, с Франко Корели в ролята на принц Калаф и шведската звезда Биргит Нилсон в ролята на Турандот.
Алан се почеса по брадичката (която отново бе гладко обръсната) и си спомни първата среща с Юлий, който през нощта бе започнал да пее арията Nessun Dorma – Никой няма да спи! Не след дълго той все пак бе заспал под влияние на изпития алкохол, но това беше друга тема.
Алан си помисли, че някой, който веднъж е изпълнявал „Турандот“ на Пучини в подводница на двеста метра дълбочина, едва ли би пропуснал гастрол на Виенската опера в Болшой театър в Москва. Особено ако въпросният човек е получил толкова отличия, че със сигурност няма да има никакви проблеми да си осигури билети.
Ако пък Юлий все пак пропуснеше, Алан щеше да продължи своите ежедневни разходки до градската библиотека и обратно. Това беше най-лошото, което можеше да се случи.
Засега разчиташе, че Юлий ще се появи пред операта и тогава единственото, което Алан трябваше да направи, беше да застане срещу него и да му напомни за последния им запой заедно.
Вечерта на 22 март 1969 година Алан се бе разположил на стратегическо място вляво от централния вход на Болшой театър. Смяташе, че оттам ще може да разпознае Юлий. Оказа се обаче, че всички посетители изглеждат почти еднакво. Мъжете бяха облечени в черни костюми и черни палта, а жените носеха дълги рокли, които се подаваха под черни или кафяви кожени палта. Всички се движеха по двойки и бързаха да влязат на топло в театъра, подминавайки Алан, който стоеше на най-горното стъпало на великолепните стълби. Беше и тъмно, така че Алан се чудеше как въобще щеше да разпознае едно лице, което бе видял в рамките на два дни преди двайсет и една години. Освен ако Юлий случайно не го познаеше.
Но Алан нямаше този късмет. Разбира се, не беше сигурно, че Юлий Борисович в момента е вътре в театъра, ала ако това беше така, значи беше минал на няколко метра от стария си другар, без да го забележи. Алан се чудеше как да постъпи. Започна да размишлява на глас:
– Ако току-що си влязъл в театъра, уважаеми Юлий Борисович, най-вероятно след няколко часа ще излезеш през същата врата. Обаче тогава пак ще изглеждаш като всички останали, както и на влизане. Това означава, че аз няма да успея да те намеря. Остава ти да ме намериш.
Алан се насочи към малкия си кабинет в посолството, направи необходимите приготовления и се върна точно преди принц Калаф да разтопи сърцето на принцеса Турандот.
По време на обучението си Алан бе научил, че думата дискретност е сред най-важните за един шпионин. Един успешен агент никога не трябва да създава суматоха около себе си, не трябва да се откроява, а да се слива с обкръжението си до такава степен, че да бъде почти невидим.