Ала това, което в крайна сметка окончателно формира житейската философия на младия Алан, бе изречено от майка му във връзка с телеграмата за смъртта на баща му. Мина известно време, преди да го осмисли, но веднъж в съзнанието му, то остана запечатано там завинаги:
Нещата са такива, каквито са, и каквото има да става, ще става.
Това означаваше преди всичко, че човек не трябва да вдига много шум около себе си, дори и да има основание. Както когато известието за смъртта на бащата пристигна в къщата в Иксхулт. В съответствие със семейната традиция Алан реагира със сечене на дърва, макар и по-дълго и по-мълчаливо от обикновено. Или както когато майката пое по същия път и бе изнесена към катафалката пред къщата. Тогава Алан остана в кухнята и проследи случващото се през един прозорец. Накрая тихо промълви:
– Довиждане, майко.
С това обърна нова страница в живота си.
Алан се трудеше усилено във фирмата си за динамит и в началото на двайсетте години си бе изградил значителен кръг от клиенти от всички краища на Сьодерманланд. В събота вечер, когато неговите връстници ходеха на танци, Алан си стоеше вкъщи и съставяше нови формули, за да подобри качеството на динамита си. А когато дойдеше неделя, отиваше в чакълената яма зад къщата и правеше пробни взривявания. Само не между единайсет и един на обед. Най-накрая бе принуден да обещае това на свещеника на Иксхулт, който в замяна нямаше да се оплаква прекалено много, че той не присъства на неделната служба.
Алан харесваше собствената си компания, което беше добре, защото водеше самотен живот. Фактът, че не се включи в работническото движение, го правеше недолюбван в социалистическите кръгове, а същевременно бе твърде типичен представител на работническата класа, а и син на баща си, за да го приемат в някой буржоазен салон. Тези последните бяха посещавани от бакалина Густавсон, който за нищо на света не желаеше да се движи в едни и същи среди с отрочето на Карлсон. Ами ако момчето подочуеше колко бе изкарал от онова яйце, което някога бе купил от майка му за без пари и което след това бе продал на един дипломат в Стокхолм? Благодарение на тази сделка Густавсон бе станал третият горд собственик на автомобил в района.
Това си беше чист късмет. Ала една неделя през август 1925 година късметът на бакалина Густавсон му изневери. След литургията тръгна на разходка с колата, основно за да се покаже, но за беда избра пътя, който минаваше покрай Алан Карлсон в Иксхулт. На завоя пред къщата на Алан бакалинът сигурно се бе почувствал неспокоен (или пък Бог или провидението по някакъв начин се бяха намесили в последвалите събития), защото по някаква необяснима причина не успя да завие надясно и автомобилът влетя право в чакълената яма зад къщата. Бакалинът си представяше как ще трябва да обяснява на Карлсон какво прави на негова територия, но това, което последва, беше много по-лошо, защото точно в момента, в който Густавсон успя да спре излезлия извън контрол автомобил, Алан провеждаше първото си за деня пробно взривяване.
Самият Алан беше клекнал зад външната тоалетна и не виждаше и не чуваше нищо. Разбра, че нещо не е наред чак когато отиде до чакълената яма, за да прецени как е минало взривяването. Автомобилът на Густавсон беше разпръснат из ямата, а тук-там се виждаха и части от самия шофьор.
Върху един затревен участък близо до къщата меко се бе приземила главата на бакалина и с празен поглед се взираше в бъркотията наоколо.
– Каква работа си имал в моята чакълена яма? – попита Алан.
Бакалинът не отговори.
През следващите четири години Алан разполагаше с предостатъчно време, за да чете и да обогатява познанията си за света. Веднага след инцидента го арестуваха, макар че причината за това не беше съвсем ясна. Постепенно в цялата работа бе замесен и баща му – старият смутител на обществения ред. Това се случи, когато един млад и надъхан ученик на професора по расова биология Бернхард Лундборг реши да гради кариера върху неговия случай. Така Алан попадна в лапите на Лундборг, където бе стерилизиран по „евгенични и обществени съображения“, с аргументите, че може би е леко бавноразвиващ се и че в него, така или иначе, има прекалено много от баща му, за да може държавата да позволи по-нататъшното възпроизвеждане на рода Карлсон.
Въпросът с обезплодяването не притесняваше Алан, дори напротив, той смяташе, че в клиниката на Лундборг се държат добре с него. От време на време се налагаше да отговаря на разнородни въпроси: какво го кара да взривява предмети и хора и дали му е известно във вените му да тече негърска кръв. Алан отвръщаше, че вижда определена разлика между предмети и хора, що се отнася до удоволствието, което взривяването с динамит носи. Да разцепиш на две камък, който ти препречва пътя, може да бъде приятно. Но ако става въпрос за човек, а не за камък, би било достатъчно да го помолиш да се премести. Не е ли и професор Лундборг на същото мнение?