– Разбирате ли, господин Карлсон? – попита го таен агент Хътън.
– Напълно, господин Хътън – отвърна Алан.
Биргит Нилсон и Франко Корели бяха извикани на бис двайсет пъти – представлението имаше огромен успех. Затова мина доста време, преди еднакво изглеждащите хора да започнат да слизат по стълбите пред входа на театъра. Всички до един забелязаха мъжа, който стоеше по средата на най-долното стъпало и държеше над главата си собственоръчно направен плакат със следния текст:
АЗ СЪМ
АЛАН
ЕМАНУЕЛ
Алан Карлсон, естествено, беше схванал смисъла на инструкциите на таен агент Хътън, само че в момента те изобщо не го интересуваха. В Париж може би беше пролет, но в Москва беше студено и мрачно. Алан замръзваше и искаше най-накрая да постигне някакви резултати. Първо мислеше да напише името на Юлий на плаката, но накрая реши, че ако ще проявява недискретност, то това трябва да бъде за негова сметка.
Лариса Александровна Попова, съпругата на Юлий Борисович Попов, нежно държеше съпруга си под ръка и за пореден път му благодареше за прекрасното преживяване. Биргит Нилсон беше истинска Мария Калас! А местата! Четвърти ред, точно по средата. Лариса отдавна не се бе чувствала толкова щастлива. Освен това тази вечер с мъжа й щяха да пренощуват в хотел и в продължение на почти цяло денонощие нямаше да й се налага да се връща в онзи ужасен град, ограден с бодлива тел. Щяха да отидат на романтична вечеря... само двамата... а след това може би дори...
– Извини ме, скъпа – каза Юлий и се закова на място на най-горното стъпало точно пред вратите на театъра.
– Какво има, любов моя? – попита Лариса разтревожено.
– Не... нищо... но... Виждаш ли мъжа с плаката там долу? Трябва да сляза и да погледна... Това не е възможно... ала аз трябва... Та той е мъртъв!
– Кой е мъртъв, скъпи?
– Ела! – каза Юлий и успя да проправи път надолу по стъпалата за себе си и за жена си.
На три метра от Алан Юлий спря и се опита да накара мозъка си да проумее това, което очите му вече бяха забелязали. Алан видя стария си приятел, който бе вперил невярващ поглед в него, свали плаката и попита:
– Биргит добра ли беше?
Юлий все още мълчеше, но съпругата му го попита шепнешком дали това е мъжът, който според него бил мъртъв. Алан каза, че не е мъртъв, но е ужасно премръзнал и ако семейство Попови не искат той да умре от студ, трябва веднага да го заведат в някой ресторант, където да пийне малко водка и може би да хапне нещо.
– Това наистина си ти... – промълви Юлий накрая. – Но... как така говориш руски?
– Изкарах петгодишен курс по твоя майчин език, откакто се видяхме за последно – каза Алан. – Училището се казва ГУЛАГ. Е, какво решаваме за водката?
Юлий Борисович беше изключително морален човек и в продължение на двайсет и една години беше страдал от угризения на съвестта, задето, без да иска, беше подмамил шведския специалист по атомни бомби в Москва. Оттам Алан се беше озовал във Владивосток, където по-късно най-вероятно бе умрял в пожара, за който знаеха всички сравнително информирани съветски граждани. Юлий се беше измъчвал в продължение на двайсет и една години не на последно място поради факта, че този швед веднага му бе допаднал със своя, както му се струваше, неизчерпаем позитивизъм.
Сега Юлий Борисович стоеше пред Болшой театър в Москва на минус петнайсет градуса след едно стоплящо душата изпълнение на „Турандот“ и... просто не можеше да повярва на очите си. Алан Емануел Карлсон беше оживял. И все още беше жив. И в момента стоеше точно срещу Юлий Борисович. В центъра на Москва. И говореше руски!
Юлий Борисович и Лариса Александровна бяха женени от четирийсет години и бяха много щастливи заедно. Нямаха деца, но взаимното им доверие беше безгранично. Споделяха всичко в добро и зло и Юлий неведнъж бе давал израз на скръбта и съжалението, които изпитваше заради участта на Алан Емануел Карлсон. Така че сега, докато Юлий все още се опитваше да осъществи връзка със собствения си мозък, Лариса Александровна пое нещата в свои ръце.
– Доколкото разбирам, това е твоят стар приятел, когото ти косвено си изпратил на смърт. Какво ще кажеш, скъпи Юлий, ако удовлетворим желанието му и бързо го заведем в някой ресторант и му поръчаме водка, преди наистина да умре?
Юлий не отговори, но кимна и се остави жена му да го води към лимузината, в която настани доскоро мъртвия си приятел, докато Лариса даваше указания на шофьора.