– Към ресторант „Пушкин“, ако обичате.
На Алан му трябваха две големи водки, за да се сгрее, а на Юлий четири, за да осъзнае какво се случва. През това време Алан и Лариса имаха възможност да се опознаят.
Когато Юлий най-накрая се освести и шокът му отстъпи място на радостта („Сега трябва да празнуваме!“), Алан реши, че е време да премине към въпроса. Ако човек има да казва нещо, по-добре да го каже направо.
– Искаш ли да станеш шпионин? – попита Алан. – Аз съм такъв и всъщност е доста вълнуващо.
Петата водка влезе в кривото гърло на Юлий и той я изплю, кашляйки.
– Шпионин ли? – попита Лариса, докато мъжът й продължаваше да кашля.
– Да, или агент. И аз не знам каква точно е разликата.
– Колко интересно! Разкажете ни, Алан Емануел.
– Не, не го прави Алан – каза Юлий. – Не го прави! Ние не искаме да знаем!
– Не говори глупости, скъпи Юлий – каза Лариса. – Твоят приятел трябва да може да разкаже за работата си, след като не сте се виждали от толкова много време. Продължете, Алан Емануел.
Алан продължи и Лариса го слушаше с интерес, докато Юлий бе закрил лицето си с ръце. Разказа за вечерята си с президента Джонсън и таен агент Хътън от ЦРУ и за срещата с Хътън на следващия ден, когато той му бе предложил да отиде в Москва и да разбере как стоят нещата със съветските ракети.
Единствената друга възможност, която Алан виждал пред себе си, била да остане в Париж, където по цял ден да следи да не би госпожа посланикът и мъжът й да предизвикат някоя дипломатическа криза само като си отворят устата. Тъй като Аманда и Херберт били двама, а за Алан било невъзможно да се намира на повече от едно място по едно и също време, приел предложението на таен агент Хътън. Чисто и просто звучало като по-спокойния вариант. А и щял да се радва да се срещне с Юлий след всички тези години.
Юлий все още не бе свалил ръце от лицето си, но погледна Алан през пръстите си. Наистина ли беше чул името на Херберт Айнщайн? Юлий си го спомняше добре и се радваше да чуе, че и той е оцелял след отвличането и трудовия лагер, в който Берия го бе изпратил.
О, да, потвърди Алан. И накратко разказа за двайсетте години, през които бе познавал Херберт – как в началото единственото му желание било да умре, но когато това най-сетне се случило и той се споминал на седемдесет и шест годишна възраст през декември предишната година, вече бил променил мнението си по този въпрос. След себе си оставил една преуспяла съпруга, която понастоящем работела като посланик в Париж, и двама сина. Последните сведения от френската столица били, че госпожа Айнщайн се е превърнала в любимка на хората от висшите среди. Френският й бил ужасен, но това й придавало чар, защото така изглеждало, че поради липса на познания по езика говори глупости, които просто нямало как да мисли.
– Достатъчно по този въпрос, защото ми се струва, че доста се отдалечихме от основната тема на разговора ни. Ти забрави да ми отговориш. Кажи, не искаш ли да станеш шпионин, така, за разнообразие?
– Но, уважаеми Алан Емануел, това просто няма как да се случи! Аз съм най-награждаваният цивилен в модерната история на Съветския съюз. При никакви обстоятелства няма да стана шпионин! – отсече Юлий и надигна шестата си водка.
– Не говори така, скъпи Юлий – каза Лариса, при което мъжът й отново се задави и изплю водката от изненада.
– Не е ли по-добре да пиеш алкохола, вместо да го хабиш по този начин? – дружелюбно го попита Алан.
Лариса Попова се зае да обяснява аргументите си, докато мъжът й отново постави ръце върху лицето си. Скоро двамата с Юлий щели да навършат шейсет и пет години, а какво всъщност им бил дал Съветският съюз? Да, съпругът й бил награждаван с множество медали и ордени, което съответно им осигурявало хубави места в операта. Но какво друго?
Лариса не изчака отговора на съпруга си, а продължи. И двамата били затворени в Арзамас-16 – град, чието име ти е достатъчно, за да се почувстваш потиснат. На всичкото отгоре – ограден с бодлива тел. Да, Лариса знаела, че могат да влизат и излизат, когато си пожелаят, и сега Юлий не трябвало да я прекъсва, защото тя далеч не била приключила. За кого се трепел Юлий ден след ден? Първо за откачения Сталин, после за Хрушчов, който бил проявил човещина един-единствен път – когато наредил да екзекутират Берия. А сега било ред на Брежнев, който миришел лошо!
– Лариса! – възкликна Юлий Борисович ужасено.
– Недей да ми противоречиш, скъпи Юлий. Ти сам ми каза, че Брежнев мирише лошо.
Сега Алан Емануел се появил като по поръчка, защото в последно време тя се чувствала все по-потисната от мисълта, че ще умре от вътрешната страна на тази бодлива тел в града, който официално не съществувал. Лариса се питаше дали с Юлий щели изобщо да получат нормални надгробни камъни, когато си отидат.