– За мен беше удоволствие, господин президент – каза Алан. – Но няма ли и вие да ме поканите на вечеря? По принцип така правят.
– Кой прави така? – попита изненаданият Никсън.
– Тези, които са били доволни от работата ми – Франко, Труман, Сталин... и председателят Мао... който всъщност ми предложи само китайска юфка... но пък беше доста късно вечерта... А, така като се замисля, от министър-председателя Ерландер не получих друго освен едно кафе, което също не беше зле, тъй като времената бяха тежки и имаше купонна система.
Президентът Никсън бе осведомен за миналото на агента, така че съвсем хладнокръвно му съобщи, че, за съжаление, няма да има време да вечеря с него. После добави, че един американски президент не може да си позволи да остане по-назад от един шведски министър-председател, така че веднага и без отлагане покани Алан на чаша кафе и коняк. Алан благодари и попита дали може да получи двоен коняк, ако се въздържи от кафето. Никсън бе на мнение, че американският държавен бюджет ще успее да покрие и двете.
Двамата господа прекараха приятно един час заедно, доколкото можеше да бъде приятно за Алан да слуша как Никсън говори за политика. Американският президент се поинтересува какво се случваше на политическата сцена в Индонезия. Без да споменава името на Аманда, Алан подробно му описа как се градяха политически кариери там. Президентът Никсън слушаше с повишено внимание.
– Интересно – каза той. – Много интересно.
Алан и Юлий бяха доволни от съвместната си работа и от начина, по който събитията се развиваха. Освен това ГРУ и КГБ сякаш се бяха поуспокоили по отношение на онзи неизвестен шпионин, което според двамата съзаклятници беше добре. Или както Алан се изрази:
– По-добре е по петите ти да няма организации, които не се спират пред нищо.
След това добави, че двамата с Юлий не трябва да обръщат прекалено много внимание на КГБ, ГРУ и тем подобни съкращения. Вместо това било крайно време да измислят следващия разузнавателен доклад до таен агент Хътън и неговия президент. Алан предложи темата да бъде: Неблагоприятното влияние на ръждата върху ракетите със среден обсег на действие на полуостров Камчатка. Юлий го похвали за богатото му въображение, благодарение на което списваха докладите с лекота. Така им оставаше повече време за ядене, пиене и разговори.
Ричард Никсън имаше основание да е доволен от почти всичко. До момента, в който нещата коренно се промениха.
Американците обичаха своя президент и през ноември 1972 година той бе преизбран с голямо мнозинство. Никсън спечели в четирийсет и девет щата, а Джордж Макгавърн едва успя да се пребори за един.
След това нещата станаха сложни. А после още по-сложни. Накрая Никсън бе принуден да стори нещо, което никой американски президент преди него не бе правил.
Трябваше да подаде оставка.
Алан прочете за тъй наречената „афера Уотъргейт“ във всички вестници, за които градската библиотека в Москва беше абонирана. Накратко, Никсън бе извършвал данъчни измами, бе приемал незаконни дарения за кампанията си, бе заповядвал бомбардировки, без обществеността да бъде уведомявана, бе оказвал натиск върху политическите си врагове и бе прибягвал до подслушване и незаконно навлизане в чужда собственост. Алан си помисли, че президентът доста трябва да се е впечатлил от разговора им на по чаша двоен коняк предишната година, и се обърна към снимката на Никсън във вестника:
– Трябваше да се насочиш към кариера в Индонезия. Там щеше да стигнеш далеч.
Годините минаваха. Никсън бе заменен от Джералд Форд, който на свой ред бе заменен от Джими Картър. През цялото това време Брежнев не мърдаше от поста си. Точно както Алан, Юлий и Лариса, които продължаваха да се срещат пет-шест пъти годишно. Срещите им винаги водеха до някой умерено украсен доклад за актуалното състояние на съветската стратегия за ядрените оръжия. През годините Алан и Юлий бяха решили постепенно да намалят съветския ядрен арсенал, защото бяха забелязали колко много се радваха американските президенти на този факт (без значение кой беше начело на САЩ в момента), както и какво значително подобрение настъпваше в отношенията между управниците на двете велики сили.
Ала всяко хубаво нещо си има край.
Един ден, скоро след като договорът САЛТ 239 бе подписан, Брежнев си науми, че Афганистан се нуждае от неговата помощ. Затова изпрати в страната своите елитни части, които веднага убиха управляващия президент и Брежнев нямаше друг избор, освен да назначи свой собствен.