39 Серия от преговори между САЩ и Съветския съюз между 1972 и 1979 г. за намаляване на производството на стратегически ядрени оръжия. – Б. пр.
Това, естествено, вбеси президента Картър (меко казано). Мастилото от подписите, сложени под втория договор САЛТ, още не бе изсъхнало. Така че Картър нареди да се направи бойкот на Олимпийските игри в Москва и засили тайната подкрепа, която ЦРУ оказваше на муджахидините – въоръжената опозиция в Афганистан.
Картър не можа да направи много повече от това, защото след него президентския пост зае Роналд Рейгън, който имаше значително по-ниско ниво на търпимост спрямо комунистите, като цяло, и особено към оня стар глупак Брежнев.
– Тоя Рейгън изглежда ужасно сърдит – каза Алан на Юлий по време на първата им шпионска среща, откакто новият президент бе встъпил в длъжност.
– Така е – отговори Юлий. – А и вече не остана много за демонтиране от съветския ядрен арсенал.
– Тогава предлагам да направим обратното – каза Алан. – Ще видиш, че това ще накара Рейгън да поомекне.
Затова следващият доклад до САЩ, който мина през таен агент Хътън в Париж, разказваше за нечувана съветска инициатива във връзка с ракетите им за защита. Въображението на Алан бе достигнало до космическото пространство, откъдето според него съветските ракети щяха да могат да стрелят по всичко, с което САЩ се опиташе да нападне от Земята.
С това политически незаинтересованият американски агент Алан и политически незаинтересованият началник на руската ядрена програма Юлий Борисович поставиха началото на краха на Съветския съюз. На Роналд Рейгън направо му се зави свят, като прочете разузнавателния доклад, който Алан бе предал, и веднага обяви създаването на Инициатива за стратегическа отбрана, наречена още „Звездни войни“. Описанието на проекта, в който бяха включени и сателити с лазерни оръдия, беше почти копие на този, който Алан и Юлий бяха скалъпили в една хотелска стая в Москва няколко месеца по-рано под влияние на немалко количество водка. Американският бюджет за ядрена защита достигна астрономически нива. Съветският съюз се опита да отвърне подобаващо, но нямаше необходимите средства. Вместо това страната започна да се пука по шевовете.
Незнайно дали от шок в резултат на новата американска военна инициатива, или по други причини, но на 10 ноември 1982 година Брежнев почина от инфаркт. Случи се така, че на следващата вечер Алан, Юлий и Лариса се събраха на поредната шпионска среща.
– Не е ли време вече да спрем с тези глупости? – попита Лариса.
– Ами да, хайде да спрем с тези глупости – съгласи се Юлий.
Алан кимна и каза, че всяко нещо в един момент трябва да приключи, особено ако става въпрос за глупости.
След това добави, че още на следващия ден смята да се обади на таен агент Хътън. Тринайсет години и половина служба на ЦРУ трябваше да са достатъчни – без значение че през повечето време всичко беше само наужким. Тримата единодушно се съгласиха, че тази подробност спокойно може да бъде спестена на таен агент Хътън и неговия докачлив президент.
Сега ЦРУ трябваше да се погрижи Юлий и Лариса да бъдат транспортирани до Ню Йорк. Алан пък обмисляше дали да не намине да види как са нещата в добрата стара Швеция.
ЦРУ и таен агент Хътън спазиха обещанието си. Юлий и Лариса стигнаха до САЩ през Чехословакия и Австрия. Дадоха им апартамент в Манхатън и годишна издръжка, която далеч надвишаваше нуждите на семейството. Това не се оказа прекалено скъпо за ЦРУ, тъй като през януари 1984 година Юлий почина в съня си, а три месеца по-късно и неговата Лариса го последва – от мъка. И двамата бяха по на седемдесет и девет години и най-щастливата година от съвместния им живот беше хиляда деветстотин осемдесет и трета, когато Метрополитън Опера отпразнува стогодишния си юбилей и семейството имаше възможност да се наслади на безкрайно много незабравими преживявания.
Алан, от своя страна, си събра багажа от апартамента в Москва и съобщи на административния отдел на американското посолство, че скоро ще напусне страната завинаги. Тогава в секретариата забелязаха, че по някаква неясна причина служителят Алън Карсън беше получавал само допълнителните си надбавки за работа в чужбина по време на тринайсетте години и пет месеца, през които е бил на служба в посолството.
– Не ви ли направи впечатление, че никога не получавате заплата? – попита го служителят.
– Не – отвърна Алан. – Аз не ям много, а тук водката е евтина. Парите, които получавах, ми бяха напълно достатъчни.