Стигнаха до центъра на Стокхолм и Алан с интерес се заоглежда наоколо. Никога не беше посещавал столицата. Наистина беше красив град, с вода и множество мостове, които не бяха взривени.
Алан бе ескортиран по целия път до кабинета на министър-председателя, където Таге Ерландер го посрещна с думите: „Господин Карлсон! Чувал съм толкова много за вас!“. След това избута асистента от стаята и затвори вратата зад него.
Алан не го изрече на глас, но си помисли, че той от своя страна не беше чувал нищо за Таге Ерландер. Не знаеше дори дали министър-председателят беше ляв или десен. Със сигурност беше едното или другото, защото досегашният му житейски опит го бе научил, че хората упорито се придържаха към едно от двете.
Както и да е, министър-председателят бе свободен да бъде такъв, какъвто намери за добре. Сега Алан трябваше да чуе какво имаше да му каже.
Оказа се, че господин Ерландер се бе обадил на президента Труман и двамата бяха говорили надълго и нашироко за Алан. Така че сега министър-председателят знаел всичко за...
Тук той замълча. Заемаше длъжността министър-председател от по-малко от година и имаше още много да учи. Едно нещо обаче вече му бе станало ясно, а именно, че в определени ситуации е най-добре да не знаеш или най-малкото да не даваш никаква възможност да бъде доказано, че знаеш това, което знаеш.
Затова министър-председателят не довърши изречението си. Каква информация му бе дал Хари Труман относно Алан, си остана завинаги между тях двамата. Вместо това министър-председателят премина право към въпроса.
– Разбрах, че в Швеция нямате към кого да се обърнете и къде да отидете, затова уредих да ви бъде изплатена сума за вярна служба към държавата... така да се каже... Заповядайте, десет хиляди крони.
Министър-председателят подаде на Алан един дебел плик, пълен с банкноти, и го помоли да подпише разписка за получаването им. Всичко трябваше да бъде точно.
– Много ви благодаря, господин Ерландер. С тази щедра сума ще мога да си позволя нови дрехи и чисти чаршафи в хотелската стая довечера. Навярно дори ще успея да си измия зъбите за пръв път от август четирийсет и пета.
Министър-председателят прекъсна Алан, който беше на път да му обясни в какво състояние е долното му бельо, и обясни, че сумата, разбира се, му се отпуска без каквито и да било условия, но тъй като в Швеция се провеждали определени дейности, свързани с ядреното делене, той би искал господин Карлсон да хвърли един поглед на проекта.
Истината беше, че Ерландер не знаеше какво да предприеме по редица важни въпроси, които така внезапно бе наследил, след като сърцето на Пер Албин просто бе спряло предишната есен. Един от тях беше каква позиция трябваше да заеме Швеция спрямо факта, че сега вече съществуваше нещо, наречено атомна бомба. Шведският главнокомандващ му казваше, че страната трябва да се защити от комунизма, при положение че от Сталин ги делеше само малката по площ Финландия.
Имаше две гледни точки по този въпрос. От една страна, главнокомандващият се бе уредил с богата съпруга и бе всеизвестен факт, че в петък вечер си пие водката със стария крал. Социалдемократът Ерландер не можеше да понесе мисълта Густав V дори да си въобразява, че има влияние върху шведската политика в областта на отбраната и сигурността.
От друга страна, министър-председателят не изключваше вероятността главнокомандващият и кралят всъщност да са прави. Със Сталин и комунистите определено трябваше да се внимава – ако им хрумнеше да разширят сферата си на интереси на запад, то Швеция се намираше неприятно близо.
Шведският отдел за научно-изследователска дейност във военната област току-що бе преместил неколцината си специалисти по ядрена енергия в новосъздадената компания AB Atomenergi. Сега те си блъскаха главите, за да разберат какво точно се бе случило в Хирошима и Нагасаки. Освен това в по-общ план имаха поръчението да анализират ядреното бъдеще от шведска гледна точка. Министър-председателят беше разбрал, че тази неясно формулирана задача в прав текст звучеше така:
Как, по дяволите, сами да построим атомна бомба, ако се наложи?
А сега отговорът на този въпрос седеше срещу него, но той знаеше, че никой друг не трябваше да знае, че той знае. В политиката най-важното беше да гледаш къде стъпваш.
Затова предишния ден Ерландер се бе свързал с директора по научно-изследователската дейност в AB Atomenergi – доктор Сигвард Еклунд, и го бе помолил да проведе интервю за работа с Алан Карлсон, в рамките на което да проучи дали господин Карлсон може да е от полза за дейността на компанията. Естествено, в случай че господин Карлсон проявеше интерес, което щеше да стане ясно на следващия ден.