Доктор Еклунд не бе особено очарован от идеята министър-председателят да се бърка в това кого назначава на работа по атомния проект. Той дори се усъмни, че може да му изпратят този Алан Карлсон, за да има правителството на социалдемократите свой човек в компанията. Ала обеща да се срещне с него, въпреки че министър-председателят отказа да съобщи каквито и да било подробности относно квалификацията на кандидата. Ерландер просто бе повторил думата задълбочено. Доктор Еклунд трябвало задълбочено да се запознае с досегашния опит на господин Карлсон.
След като министър-председателят накратко обясни на Алан какво иска от него, той отвърна, че няма нищо против да се срещне с доктор Еклунд или с който и да било друг доктор, ако това ще се понрави на господин Ерландер.
Десет хиляди крони са почти престъпно много пари, помисли си Алан и се регистрира в най-скъпия хотел, който успя да намери. Рецепционистът на „Гранд Хотел“ имаше известни съмнения относно мръсния и дрипав мъж до момента, в който той му показа шведския си дипломатически паспорт.
– Разбира се, че имаме стая за вас, господин военно аташе – съобщи рецепционистът. – В брой ли ще платите, или да изпратим фактурата до Министерството на външните работи?
– В брой – отговори Алан. – Трябва ли да платя предварително?
– О, не, господин аташе. Разбира се, че не! – отвърна рецепционистът с поклон.
Ако рецепционистът можеше да надникне в бъдещето, със сигурност щеше да отговори другояче.
На следващия ден доктор Еклунд прие в кабинета си един изкъпан и що-годе добре облечен Алан Карлсон. Докторът покани Алан да седне и му предложи кафе и цигара, точно както правеше шефът на главорезите в Техеран (с тази разлика, че Еклунд предпочиташе да гаси цигарите си в собствения си пепелник).
Доктор Еклунд не беше никак доволен, че министър-председателят се бе намесил в работата му – за тези неща трябваше да отговарят учените, а не политиците, а още по-малко социалдемократите! Той се бе обадил по телефона на главнокомандващия, за да обсъди с него проблема, и бе получил моралната му подкрепа. Това щеше да рече, че ако мъжът, когото министър-председателят му бе изпратил, не отговаряше на критериите, чисто и просто нямаше да бъде назначен. Точка по въпроса!
От своя страна Алан усети отрицателната енергия в стаята и си помисли за първия път, когато се бе срещнал със Сун Мейлин няколко години по-рано. Всеки сам решаваше за себе си, но според Алан беше излишно да се ядосваш, ако можеш да го избегнеш.
Срещата с доктор Еклунд не продължи дълго.
– Министър-председателят ме помоли да проуча задълбочено дали сте подходящ за нашата организация. Това и смятам да направя, с ваше позволение, разбира се.
Ами да, според Алан това било съвсем в реда на нещата, а и задълбочеността била добродетел, така че докторът не трябвало да му спестява каквито и да било въпроси.
– Добре тогава. Нека да започнем с вашето образование...
– Нямам много с какво да се похваля – каза Алан. – Само три години.
– Три години? – възкликна доктор Еклунд. – Но ако сте учили само три години в университет, няма как да сте станали физик, математик или химик.
– Не, общо три години. Спрях да ходя на училище, преди да навърша девет.
Доктор Еклунд с усилие запази присъствие на духа. Значи, мъжът нямаше никакво образование! Дали можеше изобщо да чете и пише? Но все пак министър-председателят го бе помолил...
– В такъв случай имате ли някакъв професионален опит, който може да се счита за свързан с дейностите, които извършваме в AB Atomenergi?
– Може да се каже – работих няколко години в САЩ, в базата в Лос Аламос в Ню Мексико.
При тези думи лицето на доктор Еклунд грейна. Ерландер все пак може и да е имал основателна причина да му изпрати този господин. Всички знаеха какво бяха постигнали в Лос Аламос.
– Върху какво работехте там? – попита докторът.
– Сервирах кафе – отговори Алан.
– Кафе? – Доктор Еклунд отново посърна.
– Да, и от време на време чай. Бях помощник и сервитьор.
– Значи, сте били помощник в Лос Аламос... Изобщо участвали ли сте в каквито и да било решения, свързани с ядреното делене?
– Не – отговори Алан. – Веднъж казах нещо по време на една среща, когато всъщност трябваше просто да сервирам кафе и да си мълча.
– Казали сте нещо по време на една среща, където всъщност сте сервирали кафе... и какво стана след това?