– Мотото на града „Щастлив Худиксвал“ не датира от този период, мога да те уверя. Трябваше да се крия в хотела в съседния Сундсвал в продължение на седем месеца, а след това парите ми отново свършиха. Ще пийнем ли още по едно? – попита Юлиус.
Алан кимна утвърдително. Бяха прокарали печеното еленско с бира и сега се чувстваше така ужасно добре, че почти започна да се страхува от смъртта.
Юлиус продължи разказа си. Когато един ден за малко да го прегази трактор в центъра на Сундсвал (шофиран от фермер с поглед, жаден за мъст), му станало ясно, че местността ще помни малката му грешчица още поне няколкостотин години. Затова сменил местоживеенето си и се озовал в Мариефред6, където за кратко се прехранвал от дребни кражби, преди да се измори от градския живот и да успее да купи порутената гара на Бюринге с двайсет и петте хиляди крони, които една нощ намерил в сейфа на хотел-ресторант „Грипсхолм“.
6 Град в Централна Швеция. – Б. пр.
Тук на практика живеел от социални помощи, незаконен лов, ограничено производство и разпространение на домашна водка, както и препродажба на всякакви вещи на съседите си, до които успеел да се докопа. Не бил особено тачен в околността, сподели Юлиус, а между хапките Алан отвърна, че това донякъде било разбираемо.
Когато Юлиус предложи да пийнат по едно последно „за десерт“, Алан отговори, че винаги е имал слабост към подобни десерти, но че преди това му се налага да посети тоалетната, ако се намира такава в къщата. Домакинът се изправи, светна лампата, понеже бе започнало да се смрачава, и обясни, че има работеща тоалетна вдясно от стълбището. След това обеща на Алан, че като се върне, на масата ще го чака пълна чаша водка.
Следвайки указанията на Юлиус, старецът намери тоалетната. Зае позиция за уриниране и както обикновено не всички капки успяха да достигнат целта. Няколко от тях се приземиха меко върху опиканите му пантофи.
Някъде по средата на този процес Алан чу стъпки по стълбите. В интерес на истината, първата му мисъл бе, че това е Юлиус, който се кани да офейка с откраднатия куфар. Ала звукът се усилваше. Някой се качваше по стълбите.
Тогава Алан осъзна, че имаше опасност тези стъпки да принадлежат на един кльощав младеж с дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба. И ако това наистина бе той, срещата нямаше да е от най-приятните.
Автобусът от Стренгнес пристигна на гарата в Малмшьопинг три минути преди разписанието. Нямаше пътници и шофьорът беше дал газ след последната спирка, за да може да изпуши една цигара, преди да продължи за Флен.
Но точно когато си запали, се появи един кльощав младеж с дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба. Е, шофьорът не виждаше надписа на гърба му, но той си беше там независимо от това.
– За Флен ли си? – попита шофьорът с известно колебание, защото у младежа имаше нещо, което го притесни.
– Не, не съм за Флен. Нито пък ти – отговори младежът.
Чакането в продължение на четири часа бе отнело и малкото търпение, което бе успял да си наложи. В един момент му бе дошло наум, че ако веднага се бе метнал на някоя кола, вместо да чака, щеше да успее да настигне автобуса много преди Стренгнес.
За капак на всичко сега из малкото градче бяха започнали да обикалят и полицейски коли. Всеки момент полицаи можеха да нахлуят и на гарата и да започнат да разпитват дребния човечец защо изглежда толкова уплашен и защо вратата на офиса му виси на една панта.
Младежът не можеше да проумее какво изобщо правеше полицията там. Неговият шеф в Never Again беше избрал Малмшьопинг за място на сделката по три причини: първо, заради близостта до Стокхолм, второ, заради сравнително удобния транспорт, и трето – и най-важно, – защото ръката на закона не беше достатъчно дълга, за да стигне дотук. Накратко, в Малмшьопинг на практика нямаше полицаи. Или поне не трябваше да има, но в действителност гъмжеше от тях! Младежът бе видял две коли и общо четирима полицаи – от негова гледна точка това си беше истинско стълпотворение на служители на реда!
Първо си помисли, че ченгетата търсят него, но това предполагаше дребният човечец да се е раздрънкал, а младежът можеше със сигурност да изключи този вариант. Докато чакаше автобуса, не беше изпускал касиера от поглед, като междувременно счупи служебния му телефон и опита да приведе вратата на офиса му в приличен вид.