Мъжът бе елегантно облечен, носеше сива шапка, сиво палто и черни обувки. Приличаше на бизнесмен. Изглеждаше дружелюбен и определено беше дошъл с някаква цел. Така че Алан го попита на английски:
– Възможно ли е животът ми да е на път да поеме в нова посока?
Мъжът отвърна, че това не било изключено, но приятелски добави, че всичко зависело от самия господин Карлсон. Така или иначе, неговият работодател искал да се срещне с господин Карлсон, за да му предложи работа.
Алан отговори, че понастоящем се справял доста добре, но, разбира се, не можел да седи на пейка в парка до края на живота си. След това се поинтересува дали би било проява на прекалено любопитство, ако попита как се казва работодателят на непознатия господин. Според Алан било по-лесно да приемеш или отхвърлиш дадено предложение, ако знаеш кой го е отправил. Не мислел ли и господинът така?
Дружелюбният мъж бе напълно съгласен с Алан, но човекът, който го изпращал, бил малко по-специален и предпочитал сам да се представи.
– Аз обаче съм готов да ви придружа до моя работодател, без да губим и минута повече, ако вие сте съгласен.
– Защо не – каза Алан и бе уведомен, че ще им се наложи малко да попътуват.
Ако господин Карлсон желаел да вземе принадлежностите си от хотелската стая, мъжът щял да го изчака във фоайето. Освен това можел да го закара до хотела, тъй като колата заедно с личния му шофьор били съвсем наблизо.
Автомобилът определено беше стилен – червен форд купе, последен модел. А личният шофьор не беше от приказливите. Не изглеждаше и наполовина толкова дружелюбен, колкото дружелюбния мъж.
– Можем да пропуснем хотелската стая – каза Алан. – Свикнал съм да пътувам с малко багаж.
– Няма проблем – отговори дружелюбният мъж и потупа шофьора по рамото по начин, който означаваше „карай“.
Пътуването ги отведе до Даларьо – на около час път от Стокхолм по тесни пътища със завои. Алан и дружелюбният мъж разговаряха за какво ли не. Дружелюбният мъж говори за вечната красота на операта, а Алан му разказа как се прекосяват Хималаите, без да умреш от студ.
Слънцето вече бе залязло, когато червеният автомобил навлезе в малкото селце, което през лятото бе предпочитано от туристите, а през зимата бе безлюдно и мрачно.
– Ахаа, значи тук живее вашият работодател – каза Алан.
– Не точно – отвърна дружелюбният мъж.
Мълчаливият шофьор не каза нищо, само остави Алан и дружелюбния мъж точно до пристанището на Даларьо и си тръгна. Преди това дружелюбният мъж бе успял да извади един кожух от багажника на автомобила, който приятелски наметна върху раменете на Алан, като същевременно се извини, че сега им предстои една кратка разходка в зимния студ.
Алан не беше от хората, които ненужно таят надежди (или изпитват страхове) по отношение на близкото бъдеще. Това, което се случваше, се случваше. Нямаше смисъл да се опитва да го предвижда.
Независимо от това Алан се изненада, когато дружелюбният мъж го поведе извън центъра на Даларьо към заледените покрайнини в непрогледната тъмнина. Двамата мъже не спираха да вървят. От време на време дружелюбният мъж включваше фенерчето си и просветваше с него в зимния мрак, след което го насочваше към компаса си, за да се увери, че се движат в правилната посока. Не разговаряше с Алан, но броеше крачките си на глас, и то на език, който Алан не беше чувал преди.
След петнайсетина минути бърз ход в нищото дружелюбният мъж каза, че са пристигнали. Около тях беше тъмно с изключение на трепкаща светлина, идваща от един остров в далечината. Изведнъж земята (или по-скоро ледът) под краката на двамата мъже пропадна.
Дружелюбният мъж може би не беше преброил крачките си правилно. Или пък капитанът на подводницата не беше точно на мястото, на което трябваше да бъде. Така или иначе, плавателният съд с дължина деветдесет и седем метра проби леда твърде близо до Алан и дружелюбния мъж. И двамата политнаха назад и за малко да цопнат в леденостудената вода. Все пак успяха да се задържат на повърхността и скоро Алан с помощта на спътника си слезе вътре на топло.
– Това показва колко безсмислено е да започнеш деня си, чудейки се какво ще стане – каза Алан. – Колко дълго би ми се наложило да гадая, преди да успея да позная, че ще ми се случи точно това?
В този момент дружелюбният мъж реши, че вече не е необходимо да се държи толкова потайно. Представи се като Юлий Борисович Попов и каза, че работи за Съветския съюз, че е физик, а не политик или военен, и че е изпратен в Стокхолм, за да убеди господин Карлсон да дойде с него в Москва. Бил избран за тази задача с оглед на евентуалната съпротива от страна на господин Карлсон, която можела да бъде преодоляна благодарение на опита на Юлий Борисович като физик, тъй като двамата, така да се каже, говорели на един език.