Когато автобусът най-накрая дойде и той видя, че вътре няма пътници, веднага реши да го отвлече заедно с шофьора му.
Отне му двайсет секунди, за да убеди шофьора да обърне и да тръгне отново на север. За малко нов рекорд, помисли си младежът, докато се наместваше на същото място, на което издирваният от него старец беше седял по-рано същия ден.
Шофьорът на автобуса се тресеше от страх, но гонеше мисълта за най-лошото с успокояваща цигара. Пушенето в автобуса беше забранено, ала единственият закон, на който в настоящия момент се подчиняваше шофьорът, седеше по диагонал зад него и беше кльощав, имаше дълга, руса и мазна коса, набола брада и дънково яке с надпис Never Again на гърба.
По време на пътуването младежът се поинтересува накъде беше тръгнал „дъртият крадец на куфари“. Шофьорът обясни, че старецът беше слязъл на гара Бюринге, което според него се дължеше на пълна случайност. За да се аргументира, разказа за въпроса на дядото докъде може да се стигне с петдесет крони.
За самата гара Бюринге шофьорът не знаеше подробности, освен че на нея рядко слизаха или се качваха пътници. Иначе май имало една изоставена гара навътре в гората, откъдето идвало и името на спирката, а близо до нея се намирало село Бюринге. Шофьорът предположи, че старецът едва ли се е отдалечил – бил доста стар, а куфарът тежал, въпреки че бил на колела.
Като чу това, младежът се поуспокои. Все още не се беше обадил на шефа си в Стокхолм, понеже той бе един от малцината, които можеха да сплашват другите по-добре дори от него, и то с помощта само на думи. Младежът потръпна при мисълта какво би казал той, ако разбере, че куфарът е изчезнал. По-добре първо да разреши проблема и после да разказва. А и при положение че старецът не бе пътувал чак до Стренгнес, щеше да си върне куфара по-бързо, отколкото беше очаквал първоначално.
– Ето тук – каза шофьорът. – Това е гара Бюринге...
След това намали и сви към банкета на пътя. Щеше ли да умре сега?
Оказа се, че часът му не е настъпил. За сметка на това мобилният му телефон падна жертва на единия ботуш на младежа. Последваха и цял куп смъртни заплахи, отнасящи се до роднините на шофьора, в случай че му мине през ума да се обади в полицията, вместо да обърне автобуса и да продължи към Флен.
Като приключи със сплашването, младежът слезе и освободи шофьора и автобуса. Горкият шофьор беше толкова уплашен, че не посмя да обърне към Флен, а продължи направо към Стренгнес, паркира в центъра на града и все още в шок влезе в един бар, където изпи четири уискита едно след друго. После за ужас на бармана се разплака. След още две уискита барманът му предложи да използва телефона, в случай че иска да се обади на някого. Шофьорът отново се разплака и се обади на приятелката си.
На младежа му се стори, че вижда следи от колелата на куфар в чакъла. Тази работа скоро щеше да се уреди. И това беше добре, защото започваше да се смрачава.
Понякога му се искаше да е малко по-предвидлив. Изведнъж осъзна, че се намира в гора по залез слънце и скоро ще стане тъмно като в рог. И какво щеше да прави тогава?
Тези мисли бяха рязко прекъснати при вида на една стара, жълта къща в далечината, в подножието на хълма. А когато лампите на втория етаж светнаха, младежът процеди през зъби:
– Падна ли ми, старче.
Алан веднага преустанови заниманието си, отвори внимателно вратата на тоалетната и наостри уши, за да чуе какво се случва в кухнята. Опасенията му тутакси се потвърдиха. Алан позна гласа на младежа, който изрева на Юлиус, че трябва да му каже къде е „другият проклет дъртак“.
Старецът се промъкна към вратата на кухнята и меките му пантофи не издадоха и звук. Младежът беше приложил върху Юлиус същата хватка с ушите, която по-рано бе изпробвал върху дребния човечец на гарата в Малмшьопинг. Докато раздрусваше клетия Юлиус във въздуха, той продължаваше разпита си за местонахождението на Алан. Столетникът, от своя страна, бе обзет от надеждата младежът да се задоволи с факта, че е открил куфара си, който се намираше по средата на стаята. Лицето на Юлиус се бе изкривило в болезнена гримаса, но той не направи и опит да отговори. Алан си помисли, че стария търговец на дърва си го бива, и огледа коридора за нещо, което би могло да му послужи като оръжие. Сред боклуците видя няколко подходящи за целта средства: железен лост, дъска, спрей против насекоми и пакет отрова за мишки. Първоначално се спря на отровата за мишки, но не успя да измисли как би могъл да накара младежа да поеме една-две лъжици от нея. Лостът пък беше прекалено тежък за столетник като него, а спреят против насекоми... не, в крайна сметка избра дъската.