Точно както агентите на маршала вече били установили, Херберт бил пълно копие на брат си Алберт, въпреки че бил с тринайсет години по-млад от него. Това, което не се виждало отвън обаче, било, че за свое нещастие Херберт бил наследил умствените способности на майка си. Или по-скоро пълната липса на такива.
През 1895 година, когато Херберт бил на две години, семейство Айнщайн се преместило от Мюнхен в Милано. Херберт също се присъединил, но не и майка му. Татко Айнщайн, разбира се, предложил и на майката на Херберт да се премести, но тя не проявила интерес. Не можела да си представи да замени наденичките със спагети и немския с... както и да се казвал езикът, който говорели в Италия. А и това бебе й създавало само грижи – през цялото време ревяло за храна и се нааквало до ушите! Ако някой искал да вземе Херберт, нямала нищо против, но самата тя не смятала да ходи никъде.
Майката на Херберт получила сериозна сума пари от татко Айнщайн. Историята разказва, че впоследствие срещнала един истински граф, който я убедил да вложи всичките си пари в неговата почти завършена машина за производство на живителен еликсир, който церял всички възможни болести. Ала след това графът избягал и очевидно взел и еликсира със себе си, защото разорената майка на Херберт починала няколко години по-късно от туберкулоза.
Така че Херберт израснал заедно с Алберт и Майя. За да избегне обществения скандал, татко Айнщайн решил, че официално Херберт ще бъде негов племенник вместо син. Херберт никога не се сближил особено много с брат си, но искрено обичал сестра си, въпреки че бил принуден да я нарича своя братовчедка.
– Да обобщим – каза Херберт Айнщайн, – аз съм изоставен от майка ми, непризнат от баща ми и тъп като галош. Не съм свършил нищо полезно през живота си, винаги съм живял на чужд гръб и никога не ми е хрумвала дори една умна мисъл.
По време на разказа маршал Берия отново беше поставил предпазителя на пистолета си. Историята притежаваше известна правдоподобност и маршалът се възхити от обективната самооценка на глупавия Херберт Айнщайн.
Как трябваше да постъпи сега? От съображения за сигурност и в името на революцията маршалът бе оставил на заден план мисълта за това кое е правилно и кое грешно. Имаше достатъчно проблеми, за да се занимава с още един. Да, значи така щеше да стане. Маршалът се обърна към двамата пазачи до вратата и нареди:
– Ликвидирайте го.
След това напусна стаята.
Нямаше да е никак приятно да докладва за грешката с Херберт Айнщайн на другаря Сталин, но маршал Берия извади късмет, защото точно преди да изпадне в немилост, съветските шпиони в базата в Лос Аламос в Ню Мексико постигнаха успех.
През годините над сто и трийсет хиляди души бяха участвали в проекта „Манхатън“ и, разбира се, не един от тях беше предан на социалистическата революция. Ала никой не бе успял да се промъкне толкова навътре в базата, че да разбере най-важната тайна около създаването на атомната бомба.
Сега обаче бяха научили нещо, което щеше да им свърши почти толкова добра работа – пъзелът беше подреден от един швед и те знаеха името му!
Отне им по-малко от дванайсет часа да открият, че Алан Карлсон е отседнал в „Гранд Хотел“ в Стокхолм. Разбраха, че в момента не се занимава с нищо, откакто шефът на секретната, но внедрена от Съветския съюз (то се знае) шведска програма за атомно оръжие, му бе съобщил, че не се нуждаят от неговите услуги.
– Въпросът е кой държи световния рекорд по глупост – каза маршал Берия на себе си. – Шефът на шведската програма за атомно оръжие или майката на Херберт Айнщайн...
Този път маршал Берия избра друга тактика. Алан Карлсон щеше да бъде убеден да допринесе с познанията си срещу солидна сума в щатски долари. Човекът, който щеше да се погрижи да го убеди, беше учен като самия Алан Карлсон, а не някой недодялан и скучен агент. От съображения за сигурност въпросният агент се озова зад волана в ролята на личен шофьор на Юлий Борисович Попов – изключително симпатичния и не по-малко компетентен физик от най-вътрешния кръг на атомния проект на маршал Берия.
Сега му бе докладвано, че всичко е минало по план. Юлий Борисович беше на път обратно към Москва и водеше и Алан Карлсон със себе си – а шведът се бе изказал положително към идеята да им съдейства.
Кабинетът на маршал Берия в Москва се намираше в Кремъл – така беше наредил другарят Сталин. Маршалът лично посрещна Алан Карлсон и Юлий Борисович във фоайето.
– Добре дошли, господин Карлсон – каза маршал Берия и се здрависа с госта си.
– Благодаря, господин маршал – отвърна Алан.