Маршал Берия не беше от хората, които могат да седят и бъбрят с часове. Според него животът беше твърде кратък за това (а и му липсваха всякакви социални умения). Така че той попита Алан направо:
– Правилно ли съм разбрал от това, което ми бе докладвано, че сте склонен да съдействате на Съветския съюз по ядрените въпроси в замяна на сумата от сто хиляди долара?
Алан отвърна, че не се бил замислял много-много за парите, но че с радост би помогнал на Юлий Борисович, ако имало нужда, а така като гледал, имало. Дали обаче господин маршалът можел да изчака с атомната бомба до следващия ден, защото на Алан му се бил събрал ужасно много път в последните дни?
Маршал Берия отговори, че скоро щели да вечерят с другаря Сталин и че след това господин Карлсон можел да си почине в най-луксозния апартамент за гости в Кремъл.
Другарят Сталин не беше стиснат по отношение на храната. Имаше херинга, хайвер от сьомга, кисели краставички, руска салата, зеленчуци на грил, борш, пелмени, блини, речна пъстърва, агнешки котлети и пироги със сладолед. Храната бе поднесена с вина в различни цветове и, разбира се, водка. И после още водка.
Около масата седяха самият Сталин, Алан Карлсон от Иксхулт, ядреният физик Юлий Борисович Попов, отговорникът по сигурността на съветската държава маршал Лаврентий Павлович Берия, както и един дребен, почти невидим млад мъж без име и без абсолютно нищо за ядене или пиене пред себе си. Той беше преводачът и останалите се държаха с него, сякаш го нямаше.
Сталин беше в отлично настроение още от самото начало. Лаврентий Павлович винаги успяваше! Да, беше подочул за гафа с Айнщайн, но това вече беше минало. Айнщайн (истинският) имаше само своя мозък, докато Карлсон разполагаше точно с информацията, която им беше необходима!
А и изглеждаше толкова приятен човек. Беше разказал на Сталин за миналото си, макар и съвсем накратко. Баща му се бил за социализма в Швеция, а след това заминал за Русия със същата мисия. Наистина възхитително! Синът, от своя страна, участвал в Гражданската война в Испания и Сталин не възнамеряваше да проявява нетактичност, като пита на чия страна. След това отишъл в Америка (трябвало е да бяга, предположи Сталин) и по случайност се озовал в служба на съюзниците... но и това провинение можеше да му бъде простено. Самият Сталин в известен смисъл бе изпаднал в същата ситуация през последните години на войната.
Само няколко минути след като им бяха сервирали основните ястия, Сталин се научи да пее sjunghoppfaderallanallanlej – припева от песента, която шведите изпълняват, когато вдигат тост. Алан го похвали за певческите му способности, в отговор на което Сталин разказа, че като млад не само пеел в хор, но се изявявал и като солист по сватби. За да докаже това, се изправи и започна да подскача наоколо и да маха с ръце и крака, пеейки някаква песен, която на Алан му прозвуча почти като... индийска... но независимо от това много приятна!
За разлика от другаря Сталин, Алан не можеше да пее. Осъзна, че не умее да прави нищо, което има някаква културна стойност, но атмосферата предполагаше да опита да изпълни нещо повече от шведската песен за вдигане на тост и в бързината успя да си спомни едно стихотворение от Вернер фон Хайденстам31, което учителят им във втори клас ги беше карал да учат наизуст.
31 Вернер фон Хайденстам (1859–1940) – шведски поет и романист, лауреат на Нобелова награда за литература през 1916 г. – Б. пр.
След като Сталин се върна на мястото си, Алан се изправи и започна да рецитира:
О, Швеция, Швеция, родино,
земя и дом на нашите копнежи,
сега се чуват звънчетата на крави
там, дето в огън нявга къпеха се армии,
чиито подвизи са веч забравени.
Ала ръка за ръка прииждат твоите синове,
за да се врекат отново на древната истина.
Когато беше на осем, Алан не разбираше и дума от това, което декламираше. Сега, трийсет и седем години по-късно, все още не беше наясно какво точно е искал да каже поетът. Ала той декламираше на шведски, и то с много чувство, така че руско-английският невидим преводач седеше притихнал на стола си и беше по-незабележим и от преди. След като аплодисментите стихнаха, Алан обясни, че стихотворението, което издекламирал, било от Вернер фон Хайденстам. Ако знаеше как щеше да реагира другарят Сталин, Алан със сигурност щеше да запази тази информация за себе си или поне щеше малко да я поизмени.
Всъщност другарят Сталин някога беше поет, и то изключително талантлив. Духът на времето обаче го бе превърнал във воин на революцията. Такова минало самò по себе си беше достатъчно поетично. Сталин обаче не беше загубил интереса си към поезията и беше запознат с най-изтъкнатите поети на своето съвремие.