За лош късмет на Алан Сталин много добре знаеше кой е Вернер фон Хайденстам. И за разлика от шведа, бе наясно с любовта на поета към Германия. На всичкото отгоре любовта беше споделена. През трийсетте години дясната ръка на Хитлер, Рудолф Хес, бе посетил Хайденстам в Швеция, а скоро след това поетът бе станал почетен доктор на университета в Хайделберг в Германия.
В резултат на всичко това настроението на другаря Сталин претърпя рязка промяна.
– Да не би господин Карлсон да седи тук и да се опитва да унижава щедрия си домакин, който го посрещна с отворени обятия? – попита Сталин.
Алан го увери, че случаят не бил такъв. Ако Хайденстам бил ядосал господин Сталин, то Алан искрено молел за извинение. Но дали фактът, че поетът бил мъртъв от няколко години, щял да представлява някаква утеха?
– А и какво означава това sjunghoppfaderallanallanlej всъщност? Да не е някое хвалебствие за враговете на революцията, което накарахте и самия Сталин да повтори? – попита Сталин, който винаги говореше за себе си в трето лице, когато беше ядосан.
Алан отвърна, че има нужда от малко време да помисли как точно се превежда sjunghoppfaderallanallanlej на английски, но че господин Сталин може да бъде спокоен, тъй като не било нищо повече от едно весело възклицание.
– Весело възклицание? – попита другарят Сталин и повиши тон. – Нима господин Карлсон смята, че Сталин изглежда весел?
На Алан започваше да му дотяга докачливостта на Сталин, който беше толкова ядосан, че цялото му лице бе почервеняло. И за какво? Сталин продължи:
– А как точно стоят нещата с Гражданската война в Испания? Сигурно е най-добре да попитаме любителя на господин Хайденстам на коя страна се е бил.
Да не би да имаше и шесто чувство тоя дявол, помисли си Алан. Според него Сталин беше толкова ядосан, че вече нямаше накъде, затова реши да си признае всичко.
– Аз не се бих в истинския смисъл на думата, господин Сталин, но първо помагах на републиканците, преди към края на войната по случайност да премина на страната на опозицията и да се сприятеля с генерал Франко.
– Генерал Франко? – изкрещя Сталин и се изправи толкова рязко, че столът му се катурна.
Явно можеше да се ядоса още повече. През изпълнения със събития живот на Алан на няколко пъти му се беше случвало някой да му крещи, ала той никога не бе крещял в отговор и не възнамеряваше да го стори и пред Сталин. Това обаче не означаваше, че беше безразличен към случващото се. Точно обратното, дребният гръмогласен мъж от другата страна на масата бързо му бе станал неприятен, затова Алан реши да контраатакува по своя собствен начин.
– Не само това, господин Сталин. Бил съм и в Китай, за да се бия с Мао Дзъдун, след което отидох в Иран и предотвратих атентат срещу Чърчил.
– Чърчил? Това дебело прасе! – изкрещя Сталин, след което притихна за момент, за да пресуши цяла чаша водка.
Алан го гледаше със завист; и на него му се искаше да му напълнят чашата, но не мислеше, че моментът бе подходящ за такива желания.
Маршал Берия и Юлий Борисович не казваха нищо. Ала на лицата на двамата бе изписано различно изражение. Докато Берия гледаше Алан гневно, Юлий изглеждаше просто нещастен.
След като изпи водката, Сталин заговори с нормален глас, но все още беше ядосан.
– Правилно ли разбра Сталин? – попита той. – Бил си се на страната на Франко, борил си се срещу Мао Дзъдун, спасил си живота на лондонското прасе и си сложил най-смъртоносното оръжие на света в ръцете на американските капиталисти.
– Другарят Сталин може би малко преувеличава, но като цяло това е така. Между впрочем накрая баща ми стана привърженик на руския цар.
– Не съм изненадан – промърмори Сталин и в яда си забрави да говори за себе си в трето лице. – И сега си тук, за да се продадеш на съветския социализъм? Сто хиляди долара – това ли е цената на душата ти? Или може би се повиши в хода на вечерта?
Алан бе загубил всякакво желание да помага. Разбира се, Юлий все още беше добър човек, а в крайна сметка той беше този, който се нуждаеше от помощта. Ала не можеше да пренебрегне факта, че резултатът от работата на Юлий щеше да попадне в ръцете на другаря Сталин, а той въобще не отговаряше на представата на Алан за истински другар. Точно обратното, изглеждаше му неуравновесен и Алан прецени, че би било най-добре за всички, ако не получеше възможността да си играе с тази бомба.
– Не – каза Алан. – Изобщо не съм мислил за пари...
Не успя да каже повече, тъй като Сталин избухна наново.