– Ти за какъв се мислиш бе, проклет плъх такъв! – изкрещя Сталин. – Смяташ ли, че ти, един представител на фашизма, на алчния американски капитализъм, на всичко на тази земя, което Сталин дълбоко презира, че ти, ти, можеш да дойдеш в Кремъл, в Кремъл и да се пазариш със Сталин, да се пазариш със Сталин?
– Защо повтаряш всичко по два пъти? – попита Алан, а Сталин продължи:
– Съветският съюз е готов да започне война отново, така да знаеш! Ще има война, неминуемо ще има война, докато американският империализъм не бъде унищожен.
– Аха, така ли мислиш? – попита Алан.
– Не ни трябва твоята проклета атомна бомба, за да се бием и да спечелим! Това, което ни е необходимо, са социалистически души и сърца! Този, който чувства, че никога не може да бъде победен, е непобедим!
– Освен ако, разбира се, някой не му пусне една атомна бомба отгоре – вметна Алан.
– Аз ще унищожа капитализма! Чуваш ли? Ще изтребя капиталистите до крак! И ще започна с теб, псе такова, ако не ни помогнеш да направим бомбата!
Алан установи, че в рамките на една минута бе успял да бъде едновременно и плъх, и куче. И че Сталин определено не беше последователен, тъй като сега в крайна сметка искаше да се възползва от услугите му.
Но Алан нямаше желание да търпи повече обиди. Беше дошъл до Москва, за да им помогне, а не за да му крещят. Сега Сталин трябваше да се оправя, както може.
– Мислех си за нещо – каза Алан.
– За какво? – гневно попита Сталин.
– Защо не вземеш да го обръснеш тоя мустак?
С това вечерята приключи, тъй като преводачът припадна.
Плановете набързо се промениха. Алан така и не бе настанен в най-луксозния апартамент за гости в Кремъл, а вместо това в една килия без прозорци в мазето на тайната полиция. Другарят Сталин в крайна сметка бе решил, че Съветският съюз ще се снабди с атомна бомба или чрез успешната работа на родните експерти, или чрез средствата на добрия стар шпионаж. Нямаше да отвличат повече западняци и определено нямаше да се пазарят с капиталисти или фашисти, или комбинация от двете.
Юлий беше съкрушен. Не само защото бе убедил приятния Алан да дойде в Съветския съюз, където сега го очакваше сигурна смърт, но и защото другарят Сталин бе показал толкова много човешки недостатъци! Великият управник беше интелигентен и високообразован, танцуваше добре и имаше хубав глас. А за капак на всичко беше напълно луд! Алан бе цитирал грешния поет и за няколко секунди една приятна вечеря се беше превърнала в... пълна катастрофа.
С риск за собствения си живот Юлий предпазливо се опита да говори с маршал Берия за предстоящата екзекуция на Алан и да го попита дали независимо от всичко не може да се намери някакво друго решение.
Ала в това отношение Юлий беше подценил маршала. Той наистина изнасилваше жени и деца, изтезаваше и екзекутираше както виновни, така и невинни, но колкото и противни да бяха методите му, маршал Берия целенасочено работеше в интерес на Съветския съюз.
– Не се тревожи, уважаеми Юлий Борисович, господин Карлсон няма да умре. Поне не сега.
Маршал Берия щял да задържи Алан Карлсон като резервен вариант, в случай че Юлий Борисович и неговите колеги смятали да продължават да се провалят с бомбата по-дълго от допустимото. В това обяснение се долавяше и една скрита заплаха и маршал Берия бе много доволен от този факт.
В очакване на съдебния процес Алан седеше в една от множеството килии на дирекцията на тайната полиция. Единственото, което се случваше, беше, че всеки ден му поднасяха хляб, трийсет грама захар и три готвени ястия (зеленчукова супа, зеленчукова супа и зеленчукова супа).
Храната в Кремъл определено беше по-хубава, отколкото тази в килията. Но въпреки че супата беше напълно безвкусна, Алан беше доволен, че поне можеше да й се наслади на спокойствие, без някой да му крещи по неразбираеми за него причини.
Новият му хранителен режим продължи шест дни, преди специалният трибунал на тайната полиция да го призове в съда. Съдебната зала, точно като килията на Алан, се намираше в огромната сграда на тайната полиция до площад „Лубянка“, само че няколко етажа по-нагоре. Алан бе сложен на един стол пред съдията, който се намираше зад катедра. Вляво от съдията седеше прокурорът, мъж с мрачно изражение, а вдясно – адвокатът на Алан, друг мъж с мрачно изражение.
Първо прокурорът каза нещо на руски, което Алан не разбра. После адвокатът каза нещо друго на руски, което Алан също не разбра. Съдията кимна, сякаш обмисляше нещата, преди за всеки случай да погледне някаква бележка. След това съобщи присъдата: