– Специалният трибунал осъжда Алан Емануел Карлсон, гражданин на Кралство Швеция, на основание, че е опасен елемент, който застрашава съветското социалистическо общество, на трийсет години в трудово-изправителния лагер във Владивосток.
Съдията уведоми подсъдимия, че присъдата може да бъде обжалвана в рамките на три месеца от настоящия ден. Но адвокатът на Алан Карлсон съобщи от негово име, че няма да обжалват. Алан Карлсон бил благодарен за леката присъда.
Никой не попита Алан дали е благодарен, или не, но присъдата си имаше и добрите страни. Първо, защото все пак щеше да запази живота си – това рядко се случваше на хора, класифицирани като опасни елементи. И второ, защото го изпратиха в трудов лагер точно във Владивосток, където сибирският климат беше най-поносим. Времето там не беше много по-лошо, отколкото вкъщи в Сьодерманланд, докато пò на север и навътре в Сибир температурите можеха да паднат и до минус седемдесет градуса.
Така че Алан беше извадил късмет. Напъхаха го в един товарен вагон заедно с още трийсетина току-що осъдени дисиденти, все късметлии като него. Точно на тази група бяха раздадени най-малко по три одеяла на затворник, тъй като ядреният физик Юлий Борисович Попов бе подкупил надзирателите и най-прекия им шеф с цяла пачка рубли. На шефа му се стори странно, че един толкова изтъкнат гражданин ще се занимава с някакви затворници, превозвани към трудово-изправителен лагер, затова се замисли дали да не докладва случая на началниците си, но се сети, че всъщност бе приел парите, така че беше най-добре да си трае.
На Алан не му беше лесно да намери някого, с когото да разговаря, тъй като почти всички пътници в товарния вагон говореха само руски. Но един мъж на около петдесет и пет години знаеше италиански, а пък Алан говореше свободно испански, така че двамата можеха да общуват сравнително добре. Достатъчно добре, за да успее Алан да разбере, че мъжът бил дълбоко нещастен и предпочитал да се самоубие, ако – по негови думи – не бил такъв страхливец в допълнение към всичко останало. Алан се опита да го утеши, казвайки му, че най-вероятно нещата ще се наредят от само себе си, когато влакът пристигне в Сибир, защото там и три одеяла нямало да им бъдат достатъчни.
Италианецът подсмръкна и се стегна. Благодари на Алан за подкрепата и му стисна ръката. Всъщност той не бил италианец, а немец. Казвал се Херберт. Фамилията му била без значение.
На Херберт Айнщайн никога не му бе вървяло. Заради административна грешка и той като Алан беше осъден на трийсет години в трудов лагер, вместо на така искрено желаната от него смърт.
Не замръзна и в сибирската тундра, за което решаваща роля изиграха допълнителните одеяла. А и точно януари 1948 година се бе оказал най-топлият януари от сума ти време. Алан обаче му обеща, че занапред ще се появят нови възможности. В крайна сметка се бяха запътили към трудов лагер, ако не друго, поне можело да умре от работа, как му се виждало това?
Херберт въздъхна и каза, че навярно е прекалено мързелив за целта – не знаел със сигурност, тъй като през целия си живот не си бил мръдвал пръста.
Алан съзря възможност и в това. В трудовия лагер Херберт нямало да може просто да се размотава насам-натам, защото тогава пазачите със сигурност щели да го застрелят.
На Херберт му допадна идеята, като същевременно потрепери при мисълта. Нямало ли да боли ужасно много?
Алан Карлсон не искаше много от живота. Достатъчно му беше да има легло, храна, нещо, с което да се занимава, и от време на време глътка водка. Ако тези изисквания бяха изпълнени, можеше да понесе почти всичко останало. Лагерът във Владивосток предлагаше всичко, което Алан желаеше, с изключение на водката.
Пристанището във Владивосток по това време се състоеше от отворена и затворена част. В трудовия лагер, ограден от двуметрова ограда, имаше четирийсет кафяви бараки, по четири в редица. Оградата стигаше чак до кея. Корабите, които затворниците разтоварваха или натоварваха, пускаха котва от вътрешната страна на оградата, а останалите – от външната. Почти всичко се вършеше от затворниците, само малките рибарски лодки трябваше да се справят сами, както и някой по-голям петролен танкер.
С малки изключения дните в трудовия лагер във Владивосток протичаха по един и същи начин. Ставане сутрин в шест, закуска в шест и четвърт. Работата продължаваше дванайсет часа – от шест и половина сутринта до шест и половина следобед – с половинчасова обедна почивка. Веднага след края на работния ден започваше вечерята, след което затворниците бяха заключвани до следващата сутрин.