Другото, което стигна до ушите му, бе, че САЩ, Франция и Великобритания бяха обединили окупационните си зони, създавайки Федерална република Германия. Разгневеният Сталин веднага бе отвърнал, като бе основал своя собствена Германия, така че сега и Западът, и Изтокът си имаха по една. Алан намери това решение за напълно практично.
Шведският крал бе умрял – Алан прочете за това в един английски вестник, неясно как попаднал в ръцете на един китайски моряк, който, от своя страна, се бе сетил за шведския затворник във Владивосток, с когото често разговаряше на пристанището, и бе решил да му го занесе. Очевидно кралят бе мъртъв от почти цяла година, когато новината стигна до Алан, но това не беше кой знае колко важно. Мястото му веднага бе заето от нов крал, така че нещата в добрата стара Швеция бяха под контрол.
Моряците на пристанището говореха основно за Корейската война, което беше обяснимо, тъй като Корея се намираше само на двеста километра.
Доколкото Алан разбираше, се беше случило следното...
След края на Втората световна война Сталин и Труман бяха окупирали части от Корейския полуостров въз основа на братско споразумение и бяха решили, че ще оставят трийсет и осмия паралел да служи като разграничителна линия между Севера и Юга. След това се бяха провели безкрайни преговори за управлението на Корея, но тъй като Сталин и Труман нямаха еднакви политически възгледи (никак дори), нещата бяха завършили горе-долу както в Германия. Първо САЩ бяха основали Южна Корея, а след това Съветският съюз беше отвърнал със Северна Корея. След което САЩ и Съветският съюз бяха оставили корейците да се оправят сами.
Ала нещата не се бяха развили особено добре. Както Ким Ир Сен на север, така и Ли Синман на юг вярваха, че са създадени да управляват целия полуостров, и бяха започнали война помежду си.
След тригодишни военни действия и навярно четири милиона жертви не се беше случило абсолютно нищо. Северът все още беше север и Югът все още беше юг. И трийсет и осмият паралел все още ги разделяше.
За да успее Алан да се добере до така желаната чашка – основната причина за бягството му от трудово-изправителния лагер, – най-логично би било да се промъкне на борда на някой от корабите, които пускаха котва и отплаваха от пристанището във Владивосток. Но поне седмина от другарите на Алан в затворническата барака бяха опитали това през годините и всички до един бяха заловени и разстреляни. Всеки път, когато това се случваше, останалите в бараката скърбяха. Сякаш най-тежко от всички го преживяваше Херберт. Единствено Алан разбираше, че неговият другар се вайка, задето и този път не е бил на мястото на разстреляните.
Бягството с кораб бе затруднено от един прост факт – затворниците носеха традиционните униформи на черно-бели райета и беше невъзможно да се слеят с тълпата. Освен това към корабите водеше тясно подвижно мостче, което бе охранявано, а обучени кучета душеха всеки товар, който бе издиган на борда с кран.
Също така не беше особено лесно да се намери кораб, на който веднага биха взели Алан без билет. Голяма част от корабите плаваха до континентален Китай, а други до Вонсан на източното крайбрежие на Северна Корея. Имаше основание да се смята, че ако един китайски или севернокорейски капитан откриеше затворник от ГУЛАГ в трюма на кораба си, щеше или да се върне обратно с него, или да го хвърли през борда (крайният резултат щеше да бъде същият, но постигнат с по-малко бюрокрация).
Не, бягството по море щеше да бъде трудно. По суша нямаше да бъде по-лесно. На север към вътрешността на Сибир, където беше наистина студено, разбира се, не можеше да се бяга. Нито пък на запад към Китай.
Оставаше посока юг, а там се намираше Южна Корея, където сигурно биха се погрижили добре за един беглец от ГУЛАГ, за когото биха предположили, че е и враг на комунизма. Жалко само, че Северна Корея се намираше на пътя.
Със сигурност щеше да има препъникамъни – Алан си даваше сметка за това още преди да бе успял да измисли дори подобие на план за бягството си по суша на юг. Но нямаше смисъл да се тревожи толкова много за тях, защото тогава съвсем щеше да се прости с идеята за чаша водка.
Сам ли да се опита да избяга, или да си потърси компания? Във втория случай това щеше да бъде Херберт, колкото и нещастен да бе той. Алан си помисли, че всъщност Херберт би могъл да му бъде от полза по време на подготовката. А и несъмнено щеше да бъде по-забавно да бягат заедно.
– Да бягаме? – попита Херберт. – По суша? Към Южна Корея? През Северна Корея?
– Нещо такова – отговори Алан. – Това поне е работният план.
– Вероятността да оцелеем трябва да е повече от микроскопична, нали? – попита Херберт.