– Да – откровено отвърна Алан.
– Брой ме! – каза Херберт.
След пет години всички в лагера бяха разбрали колко оскъдна бе мисловната дейност в главата на затворник 133 и дори когато имаше някакви признаци за такава, тя сякаш само създаваше проблеми там вътре.
Това съответно бе изградило отношение на известна толерантност у надзирателите спрямо Херберт Айнщайн. Ако който и да било друг затворник застанеше не където трябва на опашката за храна в стола, в най-добрия случай щяха да му се развикат, във втория най-добър случай щяха да го сръчкат в корема с приклада на пушка, а в най-лошия случай щяха да му кажат довиждане завинаги.
Но дори и след пет години Херберт все още се губеше сред бараките. Всички до една бяха кафяви и еднакво големи и това го объркваше. Храната винаги се сервираше между бараки тринайсет и четиринайсет, но номер 133 можеше да бъде забелязан да се лута някъде около барака седем. Или деветнайсет. Или двайсет и пет.
– По дяволите, Айнщайн – ругаеха надзирателите. – Опашката за храна е ето там! Не, не там, там! Винаги си е била там!
Алан смяташе, че тази репутация може да им бъде от полза. Разбира се, можеха да избягат и в затворническите си дрехи, но щеше да им бъде по-трудно да останат живи в тях в продължение на повече от минута-две. Алан и Херберт имаха нужда от войнишки униформи. И единственият затворник, който би могъл да се доближи до склада за дрехи на войниците, без да бъде незабавно застрелян, когато бъде открит, беше номер 133, Айнщайн.
Така че Алан даде указания на приятеля си какво да прави. Трябваше да се „загуби“, когато станеше време за обяд, защото тогава и персоналът на склада за дрехи беше в обедна почивка. През този половин час складът се охраняваше само от войника в наблюдателница номер четири. Той беше запознат с особеностите на затворник 133 и в случай че го откриеше, най-вероятно щеше просто да му се развика, а не да изпразни пълнителя на картечницата си в него. Ако пък се окажеше, че Алан не беше прав, нямаше да е кой знае какъв проблем, предвид вечния стремеж на Херберт към смъртта.
Херберт смяташе, че Алан го е измислил добре. Но можел ли да повтори още веднъж какво точно се искало от него?
Естествено, всичко се обърка. Херберт наистина се загуби и за пръв път от много време се озова на опашката за храна. Там вече стоеше Алан, който въздъхна и приятелски го побутна в посока към склада за дрехи. Но и това не помогна. Херберт пак се загуби и не след дълго стигна до пералното помещение. И какво да види – цял куп изпрани и изгладени войнишки униформи!
Взе два комплекта, скри ги под шинела си и се насочи към бараките. Скоро, както бяха предполагали, бе открит от войника от наблюдателница номер четири, който дори не си направи труда да му се развика. Според него идиотът всъщност беше на път към собствената си барака.
– Да не повярваш – промърмори той и отново се унесе в мечти, че се намира някъде далеч.
Сега и Алан, и Херберт имаха войнишки униформи, с които да покажат, че са горди членове на Червената армия. Оставаше само следващата част от плана.
В последно време Алан бе забелязал нарастващ брой кораби на път към севернокорейския град Вонсан. Съветският съюз официално не участваше във войната на страната на Северна Корея, но огромни количества военна техника, оръжия и боеприпаси бяха започнали да пристигат с влакови композиции до Владивосток, откъдето ги поемаха кораби, които имаха една и съща дестинация. Не че беше изписано накъде, но Алан беше поразпитал някои моряци. Понякога товарът се състоеше от камиони и джипове или дори танкове. Друг път корабите пренасяха огромни дървени контейнери с неизвестно съдържание.
Алан имаше нужда от разсейваща тактика като онази в Техеран преди шест години. Воден от старата римска мъдрост, че човек трябва да се придържа към това, което прави най-добре, Алан си помисли, че навярно една малка сигнална ракета можеше да се окаже разковничето. И тогава тези дървени контейнери за Вонсан излизаха на преден план. Алан не знаеше със сигурност, но предполагаше, че повечето съдържаха взривни материали, и ако някой от тях се запалеше в района на пристанището и избухнеше и експлозията се разпростреше в различни посоки... да, тогава навярно Алан и Херберт щяха да имат възможността да се промъкнат зад ъгъла на бараката и да се преоблекат във войнишките униформи... и... след това да се качат на някоя кола... а ключовете й, разбира се, щяха да са на таблото, резервоарът щеше да е пълен, а собственикът й нямаше да е наоколо. Тогава охраняваните врати на изхода щяха да бъдат отворени по нареждане на Алан и Херберт и веднъж озовали се извън района на пристанището и на лагера, никой нямаше да заподозре нищо, никой нямаше да търси откраднатата кола и никой нямаше да ги преследва. Чак след това щяха да се сблъскат с истинските проблеми, като например как ще стигнат до Северна Корея и – преди всичко – как ще се придвижат от север на юг.