– Аз може и да съм малко тъп – каза Херберт, – но ми се струва, че планът ти не е съвсем готов.
– Не си тъп – възпротиви се Алан. – Е, добре, може би малко, но по въпроса, който повдигаш, си напълно прав. И колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че е добре да оставим плана така, защото ще видиш, че нещата ще се наредят по начина, по който ще се наредят – обикновено става така. Всъщност почти винаги.
Първата и единствена част на плана за бягство се състоеше в това да подпалят подходящия контейнер, без да бъдат забелязани. За целта им бяха необходими 1) подходящ контейнер, и 2) нещо, с което да го подпалят. В очакване да се появи кораб, който да подсигури първа точка от плана, Алан изпрати всеизвестния с глупостта си Херберт Айнщайн на нова мисия. Херберт оправда доверието му, като не само успя да отмъкне една сигнална ракета, но и да я скрие в панталоните си, преди да бъде открит от един съветски надзирател на място, където изобщо нямаше право да бъде. Ала вместо да го разстреля или най-малкото да го претърси, надзирателят му се скара, че след пет години в лагера все още се губи. Херберт се извини и се отдалечи на пръсти. За да бъде убедителен в ролята си, тръгна в грешната посока.
– Бараката е наляво, Айнщайн – изрева надзирателят след него. – Може ли да си толкова глупав?
Алан похвали Херберт за добре свършената работа и за проявеното актьорско майсторство. Херберт се изчерви, като същевременно отхвърли комплимента с коментара, че не е толкова трудно да се правиш на глупав, когато в действителност си. Алан отвърна, че няма представа дали е трудно, или не, тъй като всички глупаци, които до този момент бил срещал, до един се правели на умни.
И така, по всичко изглеждаше, че подходящият ден е настъпил. В мразовитото утро на 1 март 1953 година пристигна един влак с повече вагони, отколкото Алан можеше да преброи, да не говорим за Херберт. Транспортът очевидно беше военен и всичко трябваше да се натовари на поне три кораба с крайна цел Северна Корея. Товарът включваше осем танка Т34, които не можеха да не бъдат забелязани, но всичко останало беше поставено в огромни дървени контейнери без етикети. Ала пролуките между дъските бяха достатъчно големи, за да се пъхне една сигнална ракета. Точно това направи Алан, когато след половин ден товарене най-накрая му се удаде удобна възможност.
Естествено, от контейнера започна да се издига пушек, но минаха няколко секунди, преди съдържанието му да се запали, така че Алан успя да се измъкне оттам, без да бъде пряко заподозрян. Скоро след това и самият дървен контейнер пламна, нещо, което дори и минусовите температури не можеха да възпрепятстват.
По план трябваше да последва експлозия, когато огънят достигне до някоя ръчна граната или друго взривно вещество. Пазачите щяха да се защурат като подплашени пилци, а в това време Алан и Херберт щяха да успеят да отидат до бараката си, за да се преоблекат.
Проблемът беше, че нищо не избухна. За сметка на това пушекът беше гъст и положението се влоши, когато надзирателите, които не искаха да се приближават до пожара, наредиха на затворниците да изливат вода върху горящия контейнер.
Това, от своя страна, накара трима от затворниците, под прикритието на пушека, да се покатерят по двуметровата ограда, за да стигнат до отворената страна на пристанището. Ала войникът в наблюдателница номер две ги забеляза, седна зад картечницата си и започна да стреля без прекъсване към тях. Тъй като използваше трасиращи патрони, скоро улучи и тримата и те се свлякоха мъртви на земята. А дори и да не бяха повалени от изстрелите, със сигурност щяха да умрат в следващата секунда, защото пазачът в наблюдателницата беше надупчил не само затворниците с картечницата си, но и контейнера вляво от този, който Алан беше подпалил. В контейнера на Алан имаше 1500 войнишки одеяла, а в този до него – 1500 ръчни гранати. Трасиращите патрони съдържаха фосфор и когато първият патрон докосна първата граната, тя избухна, а няколко десети от секундата по-късно я последваха и останалите хиляда четиристотин деветдесет и девет гранати. Експлозията беше толкова силна, че следващите четири контейнера прелетяха на разстояние между трийсет и осемдесет метра навътре в лагера.
Контейнер номер пет в редицата съдържаше седемстотин мини, така че последва експлозия със същата мощност като първата, в резултат на което съдържанието на следващите четири контейнера се разхвърча във всички посоки.