Повечето оцелели след пожара и експлозиите затворници се бяха събрали на пътя пред входа на лагера, на сигурно разстояние от гранатите и противотанковите снаряди и всичко друго, което хвърчеше във въздуха. Няколко смелчаци се запътиха на северозапад, тъй като това беше единствената посока, в която един руснак би си помислил да тръгне да бяга. На изток имаше вода, на юг се водеше Корейската война, на запад се намираше Китай, а на север един град скоро щеше да изгори до основи. Единственият път, който оставаше, бе да се навлезе навътре в същинския Сибир. Но войниците, естествено, се бяха досетили за същото и още преди края на деня бяха хванали бегълците и до един ги бяха изпратили във вечността.
Единствените изключения бяха Алан и Херберт. Те успяха да се доберат до един хълм на югозапад от Владивосток, където се проснаха на земята, за да си починат и да погледнат отгоре към опустошения лагер.
– Тази сигнална ракета си я биваше – каза Херберт.
– Дори и атомна бомба не би свършила толкова добра работа – каза Алан.
– Какво ще правим сега? – попита Херберт, който така зъзнеше на студа, че почти му се прииска да се върне обратно в несъществуващия вече лагер.
– Сега тръгваме за Северна Корея, приятелю – отговори Алан. – И тъй като наоколо няма никакви коли, ще трябва да вървим дотам. Тъкмо ще се сгреем.
Кирил Афанасиевич Мерецков беше един от най-способните и награждавани командири на Червената армия – беше удостоен със званието „Герой на Съветския съюз“ и беше получавал орден „Ленин“ поне седем пъти.
Като командир на Четвърта армия се бе сражавал срещу немците при Ленинград и след деветстотин ужасни дни блокадата на града бе пробита. Нищо чудно, че Мерецков бе произведен в маршал на Съветския съюз в допълнение към всички останали ордени, титли и медали, които вече имаше.
Когато Хитлер веднъж завинаги бе отблъснат, Мерецков се насочи на изток с влак. Там оглави Далекоизточния фронт, с цел да прогони японците от Манджурия. Никой не бе изненадан, когато успя и в това начинание.
Когато краят на Втората световна война настъпи, Мерецков се чувстваше изморен. Тъй като никой не го очакваше в Москва, той реши да остане на изток. Озова се на длъжност зад военно бюро във Владивосток. Бюрото беше хубаво – от истинско тиково дърво.
В началото на 1953 година Мерецков беше на петдесет и шест години и все още седеше зад бюрото си. Оттам ръководеше съветското неприсъствие във войната в Корея. И Мерецков, и другарят Сталин бяха на мнение, че бе от стратегическо значение Съветският съюз да не навлиза в директен конфликт с американски войници. И двете страни разполагаха с бомбата, но американците бяха по-напреднали. За всичко си имаше време, а сега моментът не беше подходящ за провокации – което обаче не спираше руснаците да се намесват във войната, която можеше и трябваше да бъде спечелена.
Но тъй като вече беше маршал, Мерецков си позволяваше от време на време да разпусне. Имаше ловна вила близо до Краскино, на няколко часа път южно от Владивосток. Ходеше там при всяка възможност, особено през зимата, и за предпочитане сам. Разбира се, взимаше адютанта си. Маршалите не шофираха сами собствените си коли. Какво биха си помислили хората иначе?
На маршал Мерецков и неговия адютант им оставаше почти час път до Владивосток, когато забелязаха гъст черен дим на север. Какво се беше случило? Да не би нещо да гореше?
Намираха се прекалено далече и нямаше смисъл да вадят бинокъла от багажника, затова маршал Мерецков нареди пълен напред, като добави, че в рамките на петнайсет минути адютантът трябва да намери място за паркиране с добра видимост към залива. Какво можеше да се е случило? Нещо със сигурност гореше...
Алан и Херберт вече от известно време се движеха по главния път, когато елегантна тъмнозелена „Победа“ се появи от юг. Бегълците се скриха зад една пряспа, докато автомобилът отмине. Ала колата скоро намали и след около петдесет метра спря. От нея слязоха окичен с медали офицер и адютантът му. Последният извади бинокъл от багажника, след което двамата мъже се отдалечиха от колата, за да потърсят място с по-добра видимост към залива, от другата страна на който съвсем доскоро се бе намирал Владивосток.
Затова за Алан и Херберт беше повече от лесно да се шмугнат в колата и да вземат пистолета на офицера и автомата на адютанта му. От това, което последва, двамата военни разбраха, че се бяха озовали в доста неприятна ситуация. Алан потвърди тяхното предположение, когато каза: