– Господа, бихте ли били така добри да си свалите дрехите?
Маршал Мерецков беше бесен. Не може да се държиш по този начин с един маршал на Съветския съюз, дори и да си затворник от лагер. Да не би двамата господа да смятали, че той – маршал Кирил Афанасиевич Мерецков – щял да влезе във Владивосток само по долни гащи? Според Алан в момента било трудно да се влезе във Владивосток по какъвто и да било начин, тъй като целият град бил на път да изгори до основи, но в общи линии двамата със спътника му така виждали нещата. Господата можели, разбира се, да получат по една затворническа униформа, а и колкото повече се приближавали до Владивосток – или както и да се наричали облакът дим и развалините в далечината, – толкова по-топло ставало.
След това Алан и Херберт се преоблякоха във военните униформи и оставиха затворническите дрехи на земята. Алан смяташе, че ще е най-добре, ако той кара колата, което означаваше, че Херберт щеше да бъде маршал Мерецков, а Алан – неговият адютант. Двамата седнаха в колата, всеки на мястото си. На тръгване Алан пожела „на добър час“ на маршал Мерецков и го посъветва да гледа по-ведро на нещата, защото и да се ядосва, и да не се ядосва, било все тая. Освен това пролетта идвала, а пролетта във Владивосток била... е, всъщност сигурно не била кой знае колко приятна. Така или иначе, Алан окуражи маршала да мисли положително, но добави, че това, разбира се, било лично негово решение. Ако предпочитал да се разхожда по долни гащи и да гледа песимистично на живота, имал пълното право на това.
– Довиждане, господин маршал. До нови срещи и на вас, адютанте – каза Алан.
Маршалът не отговори, а само продължи да ги гледа гневно, докато Алан обръщаше колата. Двамата бегълци се отправиха на юг.
Следваща спирка: Северна Корея.
Преминаха границата между Съветския съюз и Северна Корея бързо и безпроблемно. Първо съветските граничари застанаха мирно и отдадоха чест, а след това същото направиха и севернокорейските. Без да бъде разменена и една дума, бариерите бяха вдигнати за съветския маршал (Херберт) и неговия адютант (Алан). Очите на по-патриотично настроения от двамата севернокорейски граничари се насълзиха при мисълта, че е свидетел на такава проява на съпричастност. Корея не можеше и да мечтае за по-добър съсед от Съветския съюз. Маршалът навярно беше на път за Вонсан, за да се увери лично, че боеприпасите от Владивосток са пристигнали благополучно.
Ала това не беше истина. Точно този маршал изобщо не се вълнуваше от благополучието на Северна Корея. Не бе много сигурно дали изобщо знаеше в коя страна се намираше. Цялото му внимание беше насочено към това да разбере как се отваря жабката на колата.
Алан беше подочул от моряците на пристанището във Владивосток, че Корейската война била в застой и че всеки от противниците се бил оттеглил от своята страна на трийсет и осмия паралел. Когато научи тези новини, Херберт предположи, че един от начините да преминат от Северна в Южна Корея е, като се засилят и прескочат границата (стига да не се окажеше твърде широка). Разбира се, съществувал рискът да бъдат застреляни по време на самия скок, но това нямало да бъде кой знае каква загуба.
Ала на още двайсетина километра от разделителната линия се оказа, че наоколо се води мащабна война. Във въздуха кръжаха американски самолети и бомбардираха всичко по пътя си. Алан разбра, че един руски военен автомобил би бил идеална мишена за тях, затова излезе от главния път (без предварително да помоли маршала за позволение) и се запъти към вътрешността на страната по малки пътища, които им предоставяха по-добра възможност да се скрият всеки път, когато чуеха тътен на самолет над главите си.
Алан продължи на югозапад, а през това време Херберт го забавляваше, като обсъждаше на глас съдържанието на портфейла на маршала, който намери във вътрешния джоб на униформата си. Той беше натъпкан с рубли, но вътре имаше и лист с името на маршала, както и документи, свързани с работата му във Владивосток.
– Може би той е отговарял за онзи товар – каза Херберт.
Алан го похвали за това предположение, което звучало правдоподобно, и Херберт пак се изчерви.
– Мислиш ли, че ще можеш да запомниш името на маршала – Кирил Афанасиевич Мерецков? – попита Алан. – Може да ни е от полза в бъдеще.
– Сигурен съм, че няма да мога – отговори Херберт.
Когато започна да се стъмва, Алан и Херберт навлязоха в двора на добре поддържано стопанство. Собственикът, жена му и двете им деца застанаха мирно пред важните гости и луксозната кола. Адютант Алан се извини и на руски, и на китайски за неочакваната им поява и попита дали случайно ще се намери нещо за ядене за тях. Щели, разбира се, да си платят, но нямали други пари освен рубли.