Стопанинът и жена му не разбраха нищо от това, което Алан им бе казал. Но дванайсетгодишният им син, който учеше руски в училище, преведе думите му на баща си. Само след няколко секунди адютант Алан и маршал Херберт бяха поканени в дома на семейството.
Четиринайсет часа по-късно Алан и Херберт бяха готови да продължат пътуването си. Първо бяха вечеряли с цялото семейство. Бяха ги нагостили със свинско с ориз и лук и към това – алилуя! – корейска оризова водка. Е, на вкус не беше точно като шведската, но след пет години и три седмици на принудително въздържание вършеше чудесна работа.
След вечерята маршалът и адютантът бяха поканени да пренощуват в дома на семейството. Маршал Херберт получи голямата спалня, докато родителите спаха при децата. Адютант Алан бе настанен на пода в кухнята.
На сутринта им предложиха закуска, състояща се от зеленчуци на пара, сушени плодове и чай, а след това стопанинът напълни резервоара на колата на маршала с бензин, който държеше в един варел в плевнята.
Стопанинът отказваше да приеме пачката с рубли, която му предлагаха, докато накрая маршалът не изрева на немски:
– Вземи парите, селянино!
Този изблик ужаси стопанина до такава степен, че той направи, както Херберт му заповяда, макар да не разбра и дума от това, което му бе казал.
Херберт и Алан приятелски помахаха на семейството, след което продължиха на югозапад. По пътя нямаше други коли, но в далечината чуваха застрашителния тътен на бомбардировачите.
Докато се доближаваха до Пхенян, Алан си мислеше, че може би е време да се поработи по нов план. Старият вече не изглеждаше особено приложим. Беше изключено да стигнат до Южна Корея от мястото, на което се намираха в момента.
Вместо това щяха да опитат да си уредят среща с министър-председателя Ким Ир Сен. В крайна сметка Херберт беше съветски маршал и този факт трябваше да е напълно достатъчен.
Херберт се извини, че се намесва, но попита какъв е смисълът да се срещат с Ким Ир Сен. Алан отговори, че все още не знае, но обеща да помисли по въпроса. Към момента причината, която можел да изтъкне, била, че около управниците винаги има хубава храна и водка.
Алан разбираше, че едва ли щеше да мине много време, преди двамата с Херберт да бъдат спрени по пътя и проверени, както му е редът. Дори един маршал не можеше да бъде допуснат в столицата на воюваща страна просто така, без да му бъде зададен поне един въпрос. Затова в продължение на няколко часа Алан инструктираше Херберт какво да каже – едно-единствено изречение, но толкова важно! „Аз съм маршал Мерецков от Съветския съюз, заведете ме при вашия началник!“
По това време Пхенян бе защитен от външен и вътрешен военен обръч. Външният, който се намираше на двайсет километра от града, се състоеше от противовъздушни оръдия и двойни контролно-пропускателни пунктове, докато вътрешният на практика представляваше барикада, която служеше като фронтова линия за защита при атака по суша. Алан и Херберт първо попаднаха в един от външните пунктове и бяха посрещнати от един силно почерпен севернокорейски войник, който носеше картечница със свален предпазител. Маршал Херберт с часове беше репетирал единствената си реплика и сега каза:
– Аз съм вашият ръководител, заведете ме... в Съветския съюз!
За щастие войникът не разбираше руски, но пък говореше китайски. Затова адютант Алан преведе казаното от маршала и тогава се появиха всички необходими думи, при това в правилната последователност.
Ала войникът имаше невъобразимо много алкохол в кръвта и не беше в състояние да предприеме каквото и да било. Все пак покани Алан и Херберт в караулката и се обади на своя колега, който се намираше на двеста метра, до бариерата. След това се отпусна в един изтъркан фотьойл и извади от вътрешния си джоб шише оризова водка (третото за деня). Отпи една голяма глътка и започна да си тананика, докато с мътен поглед гледаше право през съветските гости и отвъд тях в далечината.
Алан не беше доволен от начина, по който другарят му се представи пред пазача, и осъзна, че с Херберт в ролята на маршала щяха да бъдат арестувани още в първите минути от срещата с Ким Ир Сен. В следващия момент видя през прозореца, че другият пазач се приближава. Трябваше да побързат.
– Хайде да си сменим дрехите, Херберт – каза Алан.