Мислите на Алан бяха рязко прекъснати, когато младият господин Ким избухна в плач. Той затвори слушалката, втурна се към Алан и извика през сълзи:
– Чичо Сталин е мъртъв! Чичо Сталин е мъртъв!
Алан си помисли, че има невероятен късмет, и каза:
– Хайде, хайде, не плачете, млади господин Ким. Чичо маршал ще ви прегърне. Не плачете...
Когато младият господин Ким се поуспокои, вече не изглеждаше преждевременно съзрял за възрастта си. Сякаш вече нямаше сили да бъде възрастен. Подсмърчайки, успя да каже на Алан, че чичо Сталин бил получил удар преди няколко дни и че според леля Сталин бил починал малко преди младият господин Ким да се обади.
Докато момчето седеше на коляното му, Алан с много чувство разказа за светлия спомен, който пазеше от последната си среща с другаря Сталин. Яли и пили заедно на тържествена вечеря и настроението било толкова добро, колкото можело да бъде само между истински приятели. Другарят Сталин пял и танцувал. Алан изтананика онази грузинска народна песен, която Сталин беше изпълнил точно преди нещо в главата му да прищрака, и се оказа, че младият господин Ким също я беше чувал! Чичо Сталин я бил пял и пред него. С това – ако не и по-рано – всички съмнения отпаднаха. Чичо маршал съвсем очевидно бил този, за когото се представял. Младият господин Ким щял да се погрижи министър-председателят да го приеме още на следващия ден. А сега искал още една прегръдка.
Министър-председателят не управляваше половината си страна от съседния кабинет. Така би се изложил на прекалено голям риск. Не, за да се срещне човек с Ким Ир Сен, трябваше да предприеме дълго пътуване, което от съображения за сигурност се осъществяваше на самоходна артилерийска установка СУ-122, тъй като и заместникът на министър-председателя трябваше да присъства.
Превозното средство не беше никак удобно, но това не е основното предназначение на самоходните артилерийски установки. По време на пътуването Алан имаше достатъчно време да поразсъждава върху две немаловажни неща. Първото беше какво щеше да каже на Ким Ир Сен, а второто – какво би искал да постигне с това.
Пред заместника на министър-председателя Алан беше заявил, че идва с важно съобщение от другаря Сталин, и благодарение на една щастлива случайност тази идея се бе оказала лесна за изпълнение. Сега мнимият маршал можеше да каже, каквото си поиска – Сталин беше твърде мъртъв, за да го опровергае. Алан реши, че съобщението до Ким Ир Сен ще бъде за двеста бойни танка, които Сталин ще му изпрати, за да подпомогне борбата на комунистите. А може би триста. Колкото по-голям беше броят им, толкова по-доволен щеше да бъде министър-председателят.
Другото беше по-сложно. Алан предпочиташе да не се връща обратно в Съветския съюз, след като изпълни задачата си при Ким Ир Сен. Но нямаше да е лесно да убеди севернокорейският управник да им помогне да стигнат до Южна Корея. А и присъствието им близо до Ким Ир Сен щеше да застрашава безопасността им с всеки изминал ден, в който обещаните танкове не са пристигнали.
Можеха ли да мислят за Китай? Докато Алан и Херберт носеха черно-белите затворнически униформи, отговорът беше не, но те вече се бяха отървали от тях. Огромният съсед на Корея се бе превърнал от заплаха във възможност, откакто Алан бе станал съветски маршал. Особено ако успееше да изиграе Ким Ир Сен така, че да им даде някое хубаво препоръчително писмо.
Значи, следващата спирка щеше да бъде Китай. А след това каквото имаше да става, щеше да стане. Ако не се появеше някоя по-добра идея, винаги можеше да прекоси Хималаите още веднъж, този път в компанията на Херберт.
С това Алан реши, че е приключил с разсъжденията. Първо, Ким Ир Сен щеше да получи триста танка, или дори четиристотин – нямаше защо да бъдат стиснати. След това мнимият маршал щеше смирено да помоли министър-председателят да им помогне с транспорт и визи, за да се придвижат до Китай, тъй като Сталин имал съобщение и за Мао Дзъдун. Алан беше доволен от плана си.
Привечер бронираната самоходна артилерийска установка, в която се возеха Алан, Херберт и младият Ким Чен Ир, пристигна в някакъв военен лагер.
– Мислиш ли, че стигнахме Южна Корея? – попита Херберт с надежда.
– Южна Корея е последното място, на което ще намерим Ким Ир Сен – каза Алан.
– Да, прав си... мислех си само... не, всъщност май не мислех – смутено каза Херберт.