Тонът на Морган стана кисел.
— Звучиш, сякаш не искаш да имаш нищо общо с това.
— Майк, бих искал да видя Гант в съда, в затвора или по-лошо. Но има хора, които са по-подготвени от мен, за да оценят правните страни на въпроса.
— Би ли погледнал поне какво казва?
— Добре, разбира се.
Морган въздъхна с облекчение.
— Благодаря. Така… в какво мислиш, че трябва да съсредоточим усилията си сега?
— Зависи от резултата от претърсването на Хароу Хил.
— Да се надяваме, че ще открием Били Тейт и това ще разсее съмненията ти.
— Взе ли удължената заповед за телефонните му разговори?
— Трябва да излезе до обяд. Но ако така се опитваш да докажеш някаква връзка между него и Чандлър Аспърн, само си губиш времето. Същото важи и за вторачването в това съвпадение с беемвето.
— Не е зле да проверим къде е бил Аспърн вчера в пет сутринта.
— Не можем да разпитваме кмета като заподозрян.
— Ако функцията за местоположение на телефона му е била активирана, може да има запис от…
— За бога, Дейв, може ли да проучим другите възможности, преди да си създадем такъв могъщ враг в собствения си лагер?
Гърни не коментира.
Морган си пое шумно въздух.
— Виж, работя тук цяла нощ. Вече нямам сили. Трябва да видя как е Каръл. Ако получа новини от претърсването на Хароу Хил, ще ти се обадя. И изгледай видеото на Гант, става ли?
— Добре.
След като приключи разговора, Гърни забеляза, че миналата вечер е получил съобщение, което не е изслушал. Лошо предчувствие стегна гърдите му, когато видя името на подателя и часа на обаждането.
Селена Кърсън, 21:05.
Той пусна съобщението.
Отне му секунда или две, докато разбере, че чува безразборна стрелба.
Сред изстрелите чу женски глас.
Аз съм Лена. Стрелят по нас. Помощ! Боже…
Гласът ѝ внезапно премина в писък. После викът и гърмежите секнаха, сякаш нещо се случи с телефона.
Сърцето на Гърни се сви.
Изслуша съобщението два пъти, за да се увери, че не пропуска нещо, което би могло да му подскаже повече за нападението или нападателите.
Нямаше нищо полезно.
Просто изпита още по-голяма болка.
И ярост.
38
Гърни се обади в болницата на Ларчфийлд, известна още като Медицински център „Ръсел“, за да попита какво е състоянието на Селена и Гарвана. Отказаха да му кажат, като се позоваха на закона за поверителност на пациентската информация.
Отне му десет минути увещания с позоваване на „критична нужда от информация“, за да получи минимални сведения, че двете пациентки, хоспитализирани през нощта, са в интензивното отделение и не могат да отговарят на телефонни обаждания или да приемат посетители. Не, не се правеха изключения дори за полицаи. Не, нямаше значение, че полицията е придружавала линейката, закарала пациентките. Не, нямаше значение, че пациентките са жертви на престъпление. Законът за поверителност на медицинската информация беше над всичко. Точка.
Колкото и неприятно да беше нападението, той осъзна, че на този фронт не могат да постигнат бързи резултати — докато хората на Барстоу не намерят очевидна връзка с някой от престъпниците или докато някой от тях не се напие достатъчно в бара на Бастенбург, за да се похвали за смелата си атака срещу вещерското свърталище.
Гърни обаче не беше свикнал да седи и да чака. Имаше и други начини за постигане на напредък — ако не по нападението над Кърсън, то в общото разследване. Можеше например да проучи по-внимателно какъв човек е Били Тейт.
Извади на телефона си номера на Грег Мейсън и го набра.
Остана изненадан колко бързо Мейсън вдигна телефона и колко рязко звучеше гласът му.
— Намерихте ли го?
— Все още не, господине. Но правим всичко възможно. Затова се обаждам.
— В какъв смисъл?
— Последния път, когато говорихме, ви попитах дали помните някого от гимназията, с когото Тейт е бил близък, с когото е общувал или е имал някакви други отношения. Казахте ми, че всички се страхували от него освен Лори Стрейн.
— Да, и какво?
— Искам да помислите отново за това. Опитайте се да се сетите за всеки, който може да е свързан с него, не искам да пренебрегвам никоя връзка, която би могла да ни отведе при Тейт.
Мейсън мълча толкова дълго, че Гърни се почуди дали все още е на телефона.
— Господин Мейсън?
— Опитвам се да си спомня. Но… той наистина нямаше приятели.
Гърни долови нотка на неувереност в гласа му.