Гърни го въведе в „Гугъл Мапс“ — Хейз Стрийт 36, Криктън, Ню Йорк. Приложението показа приблизително време за пътуване от Уолнът Кросинг — час и девет минути.
На снимките в интернет се виждаше фасадата на сграда, приличаща на стар пансион с широка крива веранда. Магазинът отляво се казваше „Старинните съкровища на Труди“, а отдясно — „Деликатесите на Флако“. Гърни намери сайта на закусвалнята, където бе посочен телефонен номер.
На четвъртото позвъняване отговори отегчен женски глас:
— „Флако“, какво ще желаете?
Гърни обясни, че се опитва да се свърже с човек на име Хенли Бълок, който живееше в съседната къща, и се пита дали някой в закусвалнята знае името или телефонния номер на собственика на сградата.
— Чакайте — каза тя. — Ще ви дам баща ми.
Две минути по-късно дрезгав мъжки глас попита:
— Кой си ти?
Гърни се представи и обясни какво иска.
— Човекът, когото търсиш, вече не е тук.
— Знаете ли къде мога да го намеря?
— Почина преди няколко години.
— Ясно. Случайно да знаете как е умрял?
— Виж какво, мой човек, не знам кой си.
Гърни повтори името и за кого работи.
— Слушай, момче, всеки може да каже всичко по телефона. Казваш, че си детектив. Аз откъде да знам, че наистина си такъв? Вчера ми се обади някой, каза, че е от данъчните, и поиска да му дам номера на кредитната си карта, за да не ме арестуват за укриване на данъци.
— Може ли просто да ми дадете името или телефонния номер на собственика на сградата?
— Аз съм собственикът на сградата.
— Все още ли действа като пансион?
— Не е пансион. Никога не е била. Даваме апартаменти под наем. Много хубави.
— А вие сте…?
— Джордж Флако.
— Добре, Джордж, разбирам желанието ви да сте сигурен с кого говорите. Но нека да ви задам един прост въпрос. Има ли нещо особено около смъртта на Хенли Бълок, заради което въпросът да е деликатен за вас?
— Може да има, а може и да няма. Както казах по-рано, не говоря по телефона с хора с непотвърдена самоличност.
— Добре, Джордж. Уважавам това. По-късно днес ще дойда до Криктън и ще ви се легитимирам. Когато се уверите, че съм от полицията, може да поговорим за бившия ви наемател. Може да го направим в офиса ви или в полицейското управление на Криктън, ако ви е по-удобно.
Никога в кариерата на Гърни никой не беше избирал полицейския участък като по-удобно място за такива разговори.
— В закусвалнята е добре — каза Флако без особен ентусиазъм. — Тук съм до шест. И после изчезвам.
— Добре, Джордж. Ще бъда там в пет.
По-голямата част от Криктън изглеждаше по същия начин като снимките на пансиона на Хейз Стрийт в гугъл. Стар крайречен център, видимо лишен от местна аристокрация, градчето се състоеше от множество стари тухлени сгради — бивши работилници, производствени цехове и магазини за инструменти, снабдявали в миналото несъществуващите вече семейни ферми в околността.
От другата страна на „Старинните съкровища на Труди“ имаше изоставена сграда от деветнайсети век, чиято тъмна тухлена фасада изглеждаше опушена от пожар. Разпадаща се табела, окачена под закованите прозорци на втория етаж, гласеше: „Най-добрите мебели и ковчези за всеки бюджет“.
Когато Гърни влезе в закусвалнята, камбанката над вратата издаде звън. Вътре миришеше на влага и котки. Вдясно имаше бяла хладилна витрина с колбаси и салати, вляво — дълъг щанд с бири, безалкохолни и кофеинови напитки. По средата бяха разположени четири маси със столове, а в дъното отзад — няколко лавици с бонбони и чипс. Нямаше клиенти.
Една от флуоресцентните лампи на тавана бръмчеше. От задното помещение се чу пускане на вода в тоалетна. Миг по-късно нисък тъмнокос мъж — очевидно Джордж Флако — и едра червенокоса жена излязоха от вратата зад щанда с колбасите и дойдоха при Гърни до масите.
— Ти ли звъня одеве? — попита мъжът.
— Да.
Гърни извади служебната си карта от полицията на Ларчфийлд и я показа.
Червенокосата жена се втренчи в картата, като няколко пъти премести поглед от лицето на Гърни към снимката му и обратно.
— Детектив? — изсумтя с тон, сякаш въпросът криеше уловка.
— Да. Двайсет и пет години в Ню Йорк. Сега работя в Ларчфийлд.
— Там имат яко престъпност, а? — каза тя злорадо, сякаш хвана града в измама.
— Да, така е.
Жената скръсти дебелите си, загорели от слънцето ръце на гърдите си и погледна Гърни предизвикателно.
— Когато Бълок дойде тук, нямахме представа, че се е възползвал от онова момиче в скъпарското училище.