— Къщата вляво е общинската управа: кметство, мирови съд, селски съвет, служба за законоприлагане и така нататък. Отдясно е погребалното бюро на Пийл. А по средата е нашият участък. Има една особеност в Наредбата за зониране на селото — архитектурна клауза, която изисква обществените и търговските сгради да отговарят на стандартите за жилищно проектиране — част от историческата власт на рода Ръсел върху всичко в Ларчфийлд.
Гърни се замисли за момент, после смени темата:
— Нещо ново от мястото на престъплението?
— Няколко неща. Едно от нашите момчета намери хирургически скалпел на пода в оранжерията зад къщата. Същото място, откъдето са влезли с взлом. По скалпела имаше кръв — вероятно това е оръжието на убийството. Изглежда, убиецът се е спънал на излизане и го е изпуснал.
— Отпечатъци?
— Само размазани, но може да излезе нещо. Лабораторията прави всичко възможно.
Морган натисна копчето за запалване.
— Каза, че има няколко неща — напомни му Гърни.
— Кучето на Ръсел. Намерили са го мъртво в гората зад къщата. Явно главата му е разбита с чук. Патологът се съгласи да погледне, но не му харесва да се занимава с това. Каза, че за животните има ветеринари. Много чувствителен е за статута си.
Морган даде на задна и се спусна по алеята.
Преди да стигне до края обаче, едно тъмносиньо беемве зави рязко в същия тесен проход откъм улицата и спря на сантиметри от джипа.
— Мамка му! — измърмори Морган.
Превключи на заден ход и големият джип бавно се върна на паркинга. Беемвето се качи по алеята и спря до него. Морган свали стъклото. Другият шофьор направи същото.
Имаше късо подстригана тъмна коса, малки немигащи очи и сърдито извита надолу уста. Втренчи се в Гърни за няколко секунди, след което обърна поглед към Морган.
— Трябва да говорим. — Тонът му беше равен, но очите му бяха настойчиви.
— Разбира се — каза Морган. Ъгълчето на устата му потрепна нервно. — Но отивам на Хароу Хил. Имате ли някаква конкретна информация за…
Мъжът го прекъсна:
— Не за случилото се с Ръсел. Но трябва да говорим. Залогът е голям. Сигурен съм, че разбирате. Затова обадете ми се. Преди обяд.
Мъжът отново изгледа Гърни, после обърна и се спусна обратно по алеята.
— Мамка му — повтори Морган.
Издиша бавно, като държеше ръце на волана.
Гърни го погледна изпитателно.
— Кой, по дяволите, беше това?
— Чандлър Аспърн — изрече Морган, сякаш имаше лош вкус. Отново запали джипа и бавно излезе от паркинга.
Заговори отново едва когато стигнаха до Уотървю Драйв, който обикаляше цялото езеро. Ъгълчето на устата му още потрепваше нервно.
— Кметът на Ларчфийлд. От дълги години трън в очите на Ангъс Ръсел. И двамата имат огромни имоти на Хароу Хил — местността на хълма отсреща. Официално цялата земя принадлежи на фамилията Ръсел, но Аспърн има стогодишен договор за наем на половината — наем, който Ангъс Ръсел по всякакъв начин се опитваше да прекрати.
— Защо?
— Защото цената на земята се е вдигнала четири пъти, откакто са договорени условията.
— За какви пари става дума?
— Аспърн може да продаде наема за своята половина от Хароу Хил с право за строеж за около 60 милиона долара. Ако Ръсел беше успял да обяви наемния договор за нищожен, тези права за строеж щяха да отидат при него. Но не беше само заради парите. Става въпрос за контрол. Ръсел беше свикнал винаги да постига своето. Освен това мразеше Аспърн. И тези чувства бяха взаимни.
— Тогава защо му е дал земята под аренда?
— Не го е направил той. Сделката е сключена преди четирийсет години между бащите им, които са били бизнес партньори, като и двамата починали малко след като подписали договора.
— Значи жертвата е имала поне един сериозен враг.
Морган се изсмя нервно.
— Щеше да е хубаво, ако беше само един. Властните копелета като Ангъс Ръсел събират десетки врагове.
— Предполагам, че има завещание. Какво се знае за бенефициентите му?
— Най-вероятно всичко ще мине през частни тръстове и няма да има значителни активи, които да се разпределят през публично завещание. Даже може би никакви. Няма да се изненадам, ако по-голямата част от състоянието му отиде при жена му и сестра му.
— Няма ли деца?