— Нямало е как да знаете — съгласи се Гърни.
— Разбрахме за това по-късно. След като умря.
— Просто ми е интересно да разбера какво мислехте за него, докато живееше тук, какъв човек беше, какво се случи с него в крайна сметка.
Жената кимна в знак на удовлетворение и погледна ниския тъмнокос мъж, който явно прие това като разрешение да говори.
— И така, детектив — каза той с пресипналия си глас, — какво ви интересува?
— Всичко, което успеете да си спомните за него. Приятели? Гости? За какво говореше? Как прекарваше времето си? Как умря?
— За „приятели“ отговорът е лесен. Нямаше такива. Същото важи и за гостите.
— До малко преди да умре — поправи го червенокосата.
— Ще стигна и до това, Кларис. Не ме пришпорвай. — Мъжът отново се обърна към Гърни. — Какво друго питахте?
— За какво говореше.
— Още един лесен въпрос. За нищо. Не говореше с никого. Нито дума.
— До малко преди да умре — повтори Кларис.
— Да, но и тогава не говореше много. И не знаем какво е приказвал. Защо постоянно ме прекъсваш?
Тя не коментира.
Флако пак се обърна към Гърни:
— Какво друго?
— Как прекарваше времето си?
— Гледаше телевизия.
— За това не сме сигурни — намеси се Кларис.
— Сигурни сме и още как. Телевизорът му работеше по осемнайсет часа на ден.
— Как може да си сигурен, че го е гледал, Джордж?
— Иначе защо ще пуска проклетия телевизор?
— На някои хора им харесва. Гласовете. Това е компания.
Флако пак погледна Гърни.
— Какъв беше другият въпрос?
— Как умря? Не беше много стар, нали?
— Не бих казал. На четирийсет, може би четирийсет и две.
— Може би четирийсет и четири или четирийсет и пет — намеси се Кларис. — Но беше заклет пияница.
— Откъде знаете? — попита Гърни.
— От бутилките от водка в кофата за боклук. И единствените случаи, когато го виждахме на улицата, бяха, когато отиваше или се връщаше от магазина за алкохол на Гафи. Този тип имаше проблем.
— И мръсно минало — добави Джордж. — Това разбрахме по-късно. С дете на няма и половината на неговите години. Имал е късмет, че не са го тикнали в пандиза. Там не обичат такива.
— Как разбрахте за проблема с момичето?
— Не си спомням. Мисля, че от познат, който имаше познати в Ларчфийлд. Нали, Кларис? — След като тя не отговори, Флако продължи: — Както и да е, казаха ни за това. И чухме името. Хенли Бълок. Реших, че не може да има двама Хенли Бълок. Значи беше той. Но това стана, след като умря.
— А това… как точно се случи?
— Сега идва смешната част.
— Смешно странна — каза Кларис.
— Един ден се появи някакъв тип. Едър здравеняк с черен мотоциклет, и взе да разпитва по улицата дали някой познава Хенли Бълок.
— Това беше, преди да разберем за проблема в Ларчфийлд — поясни Кларис.
— Обясни, че бил братовчед на Хенли и разбрал, че Хенли живее в Криктън, и си рекъл да се отбие да му каже здрасти, като минава. Затова му казахме номера на апартамента.
— Доколкото си спомням — намеси се Кларис, — Труди му го даде.
— Няма значение кой му го е дал, важното е, че получи номера и се качи в апартамента. После пуснаха радиото. Кънтри. Свири така няколко часа. И чувахме гласа на здравеняка. Имаше гръмогласен смях.
— В същата сграда ли живеете?
— Да, там живеем. Има и плюсове, и минуси, това мога да ви кажа. Чуваме много неща, искаме или не искаме. Повечето бихме предпочели да не чуваме.
— Помните ли името на здравеняка?
— Не си го спомням. А ти, Кларис?
Тя се намръщи, сякаш опитът да си спомни името ѝ костваше физическо усилие.
— Някакво име в кънтри стил — каза най-сетне. — Ама какво точно, не мога да ви кажа. Говорим за преди десет години.
— Добре — кимна Гърни, обръщайки се отново към Джордж. — Значи чухте, че слушат музика и се смеят в апартамента на Бълок?
— Музиката, да, и оня здравеняк от време на време се смееше гръмогласно. Не мисля, че някога съм чул Хенли да се смее — нито преди, нито тогава.
— Колко време продължи това?
— Цял следобед и цяла нощ. Сутринта стана много тихо. Около обяд отпред спря някаква лъскава кола. Виждаше се от този прозорец. От нея слезе дребен странен тип с една от ония малки черни докторски чанти и влезе в сградата. Помислих си: каква стана сега? Веднага отидох в къщата и го настигнах в подножието на стълбите. Каза, че е лекар и че получил обаждане за господин Бълок. Казах му номера на апартамента и той се качи горе. След половин час слезе, дойде в магазина и попита какви са отношенията ми с господин Бълок. Казах му, че нямаме никакви отношения и че Бълок просто е наш наемател. Той каза, че с прискърбие трябва да ме уведоми, че господин Бълок е претърпял два тежки инфаркта и е починал. Тъй като вторият инфаркт се случил в негово присъствие, без колебание можел да подпише смъртния акт. И тъй като братовчедът на господин Бълок бил тук и бил готов да поеме отговорността за изнасянето на починалия, за мен нямало да има никакви проблеми или неудобства. Дори, каза той, вече били извикали кола за извозване и тя пътувала насам. Така се изрази. „Кола за извозване“.