— Как свалиха трупа по стълбите? — попита Гърни.
— Помниш ли, Кларис?
— В един от ония чували за трупове, които показват по телевизията, с дръжки. Двамата го свалиха — здравенякът и докторът. През това време някой друг дойде с катафалката — колата за извозване, както я наричаше докторът. Натовариха трупа и си тръгнаха. Здравенякът с мотора, лекарят с лъскавата черна кола и тялото на Бълок в катафалката.
— Споменахте, че има нещо странно в тази случка. Какво беше то?
— Предполагам в общото усещане. — Кларис погледна съпруга си: — Какво ще кажеш?
— Много бързо се случи. Един ден човекът беше добре, на другата сутрин вече беше умрял, а час по-късно го извозиха с катафалка. И това беше. Край. Повече ни вест, ни кост. Нито некролог, нито нищо. Единия ден беше наш наемател в апартамент 2А, а на следващия сякаш никога не е съществувал.
Кларис кимна.
— Стана твърде бързо. Всички бързаха занякъде. Казах на здравеняка с брадата, който се представяше за братовчед, че Бълок закъснява с наема от месец. Той ме попита колко дължи, извади портфейла си и ми даде парите в брой. Дори не поиска разписка. Тогава не се замислих. Ще бъда напълно честна, може да не звучи добре, но просто исках проклетият труп да се махне от апартамента. Но после започнах да си мисля — за какво, по дяволите, беше това бързане?
— Интересно. Значи в извозването са участвали трима души — здравенякът с брадата, лекарят и шофьорът на катафалката. Знам, че е било много отдавна, но бих искал да се опитате да ги опишете. Колкото успеете. Всички подробности, които си спомните — всичко, колкото и незначително да изглежда.
Те се спогледаха. Кларис заговори първа:
— Здравенякът беше около метър и деветдесет, с черно кожено яке, голяма брада, мътни очи. Шофьорът на катафалката… — тя се замисли за миг. — Мисля, че беше слаб, плешив. Около четирийсетте, доколкото мога да преценя. Може би на същата възраст като Бълок. Сещаш ли се още нещо, Джордж?
Той поклати глава.
— Ами лекарят? — попита Гърни.
Тя стисна силно очи, сякаш отново се напрегна да си представи нещо.
— Мой ръст, мисля, защото си спомням, че бях на една глава с него. Не се налагаше да гледам нагоре или надолу. Беше елегантно облечен, може би с тъмен костюм? И слънчеви очила. Носеше тъмни очила и затова не видях очите му. Не помня нищо друго, освен косата му.
— Каква беше косата му?
— Идеална — каза Кларис.
— Твърде идеална — добави Джордж.
— Какъв цвят беше?
— Сива.
— Сребриста — потвърди Кларис.
45
На около половината път за вкъщи, в 18:07 часа според часовника на таблото, Гърни спря на една буренясала отбивка, за да проведе няколко разговора. Първо се обади на Мадлин. Включи се гласовата поща и той се извини, че няма да може да приготви вечерята и че ще се прибере около 18:45.
Следващото обаждане, до Хардуик, също бе прехвърлено на гласова поща. Гърни остави съобщение:
Може ли да се видим утре? Ситуацията в Ларчфийлд, изглежда, отива към развръзка. Но имам чувството, че нещо не е съвсем наред. Току-що открих нещо, което може да е неексплодирала бомба. Мога да съм в „Абелардс“ в 11:00. Ако не можеш, обади ми се. В противен случай ще се видим там.
Третото обаждане беше до Словак, който вдигна телефона на първото позвъняване.
— Да, сър?
— Здравейте, Брад. Питах се дали имате вече резултат от телефона на Аспърн.
— Не, не точно.
— Не точно?
— Не успяхме да го намерим, но и не го търсихме много. Шефът ни изтегли от разследването. Каза, че случаят е приключен и прехвърли всички към обичайните ни задължения. — Той замълча за момент. — Мислите ли, че е проблем?
— Нямам представа.
Гърни мислеше, че това може да се окаже проблем, но нямаше смисъл да поставя Словак между чука и наковалнята.
— Питах се… още ли се интересувате от случая?
— Защо питате?
— Ами… преди около час се случи нещо странно. Обади се Харълд Сторм, собственикът на магазина за алкохол в града. Чул, че Аспърн е извършил убийствата, в които беше обвинен Тейт, и след това е бил застрелян в имението на Ръсел.