— Може би Аспърн е бил по-луд, отколкото си мислиш.
Гърни въздъхна, но това не го убеди.
— Мадлин каза, че може би не разбирам истинската му цел. Може би е било нещо, за което все пак си е струвало да рискува.
— А Морган…
— Морган не иска и да чуе за това.
Хардуик направи кисело изражение.
— Мислиш ли, че копелдакът е подкупен?
— Досега не се бях замислил. Не ми се иска да е така. Но той е толкова твърдо решен да приключи случая на всяка цена… че това е още нещо, което смущава съня ми.
След известно мълчание, по време на което и двамата съсредоточиха вниманието си върху кафето, на лицето на Хардуик се изписа озадачено изражение.
— Какво изобщо те накара да се заинтересуваш от Бълок?
— Любопитството към Лоринда. Освен някои очевидни черти тя е загадка за мен. Исках да намеря някого, който да я познава по-добре от хората, с които бях говорил до момента.
Когато Гърни се върна в Уолнът Кросинг, времето отново се бе сменило. Небето беше ясно, тревата съхнеше под обедното слънце и кокошките енергично кълвяха царевицата, която Мадлин бе хвърлила в ограждението им, преди да отиде на работа. Лястовиците кръжаха във въздуха над долната ливада.
Гърни изнесе лаптопа си на масичката на терасата и отново се зае да изгледа видеата от охранителни камери и снимките от местопрестъпленията — в търсене на нещо странно, неочаквано, противоречиво.
Отдели един час, за да прегледа всички видеофайлове в хронологичен ред. После отново пусна клипа, в който Тейт излизаше от хранилището за трупове и се разхождаше из стаята за балсамиране. След него изгледа онзи, в който Аспърн, преоблечен като Тейт, се приближаваше към оранжерията.
Порази го вниманието, с което Аспърн бе изпипал всички детайли на измамата — до имитацията на колебливата походка на Тейт и присвитите му напред рамене, които вероятно е наблюдавал в изтеклия видеоклип на уебсайта на РАМ ТВ. Вниманието му бе привлечено от белите връзки на маратонките на Тейт — те бяха на краката на самия Тейт в първия видеоклип и на краката на Аспърн, преоблечен като Тейт, във втория. Примките на възлите изглеждаха забележимо по-малки във второто видео, но това може би бе твърде дребен детайл за Аспърн, за да му обърне внимание.
След това Гърни прегледа снимките от трупа на Аспърн на пода в оранжерията във вече напоените с кръв дрехи на Тейт — дванайсет в позиция по очи и още дванайсет, направени след като тялото е било обърнато от съдебния лекар за предварителния преглед и констатирането на смъртта.
Направи му впечатление, че примките на връзките, които се виждаха на тези снимки, изглеждаха по-големи, отколкото поне в единия от предишните два видеоклипа. Превъртя видеата, за да се увери, и това, което видя, го озадачи. Примките на връзките, видими на снимките на трупа на Аспърн на пода, бяха по-големи от тези на видеозаписа от приближаването му към къщата.
В това нямаше логика — освен ако Аспърн не си беше развързал и пак завързал маратонките между момента на приближаването си през ливадата и проникването си в оранжерията. Но защо ще го прави? Това беше мъж, тръгнал да пререже гърлото на жена. Мъж, носещ в джоба на суитшърта си отрязаната ръка на друг човек. Би ли спрял по средата на тази зловеща мисия, за да завърже по-добре обувките си?
Но очевидно връзките бяха пипани. Ако не го бе направил той, тогава кой? И защо?
Звънът на телефона прекъсна мислите му.
Беше Словак.
— Извинете за безпокойството, сър. Исках само да ви кажа за Каръл Морган. Тя почина, сър, рано тази сутрин.
— Боже. Как е Майк?
— Не знам. Мисля, че си е вкъщи.
— Добре. Благодаря, че ми казахте.
Гърни остави телефона до лаптопа на масата и се загледа към ливадата. Като детектив, разследващ убийства, смъртта бе част от живота му. Обективният подход към нея беше същността на работата му. Но тази смърт беше друга. Тя идваше от различен ъгъл, заобикалящ професионализма му. Засягаше онази скрита част от неговото същество, която реагираше на света по-скоро по емоционален, отколкото по аналитичен начин.
Гърни вдигна телефона и набра номера на Морган.
— Да? — гласът на Морган трепереше.
— Майк, току-що разбрах за Каръл. Моите съболезнования.
— Кой е?
— Дейв Гърни.
— О!
— Добре ли си?
— Какво? Не. Не. Не съм добре.
— Мога ли да ти помогна? Имаш ли нужда от нещо?
— Не.
— Сигурен ли си?
Морган не отговори.
— Майк?
Морган издаде звук, напомнящ сподавено ридание. Или кашляне.