Според правилата в полицейското ръководство трябваше да извика: „Полиция! Хвърли оръжието! Сега!“, но така значително би намалил шансовете за оцеляване — своите и на Мадлин. А сега оцеляването беше главният му приоритет.
Опрял коляно в земята, Гърни вдигна пистолета, като го стисна здраво с две ръце, и зачака поредната светкавица. Когато тя блесна, ъгълът на кошарата бе частично закрит от аспержовите стръкове, които се огъваха и люлееха от вятъра. Но той за миг видя автомата и сивия суитшърт и произведе три бързи изстрела.
Чу вик на болка, ругатня и миг по-късно последва серия от няколко ответни изстрела. Гърни чу забиването на два от куршумите в лехата, която използваше за прикритие.
След като вече се беше издал, извика стандартното полицейско предупреждение. Два пъти. Когато не последва отговор, стреля още три пъти по посока на кошарата, след което се оттегли зад къщата и се запромъква към далечната страна, откъдето щеше да има ясна, права линия за стрелба.
После, подпомогнат от многобройните светкавици, се затича към тази идеална позиция. Точно когато стигна, стъпи на стърчащ камък и изкълчи същия глезен, който бе контузил при скока от прозореца на спалнята. Нещо изпука в ставата му, той се препъна, направи няколко неконтролирани крачки настрани от къщата и падна на осветения от огъня участък.
Мъжът с качулката до стената на кошарата се завъртя рязко и яростно откри огън по посока на звука. Гърни чу рязкото пускане от куршумите, забиващи се в стената на къщата и в гъстите храсти по периферията на патиото. От легналата си позиция стреля осем-девет пъти, не беше сигурен колко точно.
При следващата светкавица силуетът с качулката беше изчезнал. Гърни се изправи на крака с намерението да се върне до прозореца на спалнята и да се промъкне в къщата, за да си вземе пушката. Но когато се опита да направи крачка, откри, че не може да ходи. Докато умът му трескаво търсеше изход, нападателят бавно излезе от тъмнината зад кошарата на светлината на огъня.
Гърни вдигна пистолета си, дръпна спусъка и чу най-ужасяващия възможен звук — безпомощното изтракване на петлето върху празния ударник.
Сивият силует направи няколко крачки напред и насочи автомата към гърдите на Гърни. При липсата на различими черти под качулката дрезгавият му смях прозвуча демонично.
— Време е да изхвърлим боклука — каза гласът.
Не беше нито мъжки, нито женски, звучеше като излязъл от ръждясала машина.
Докато работеше на предна линия по стотици разследвания на убийства в Ню Йорк, Гърни неведнъж се бе оказвал в смъртоносно неблагоприятно положение спрямо убиец. Главната цел беше да забави нещата. Колкото по-дълго отложеше дръпването на спусъка, толкова по-голям беше шансът му да го предотврати напълно.
Опитът му показваше, че в подобни ситуации повечето убийци, освен ако не са мотивирани от неовладяна ярост, могат да се поддадат на изкушението да изчакат, за да разберат какво знае за тях или за престъпленията им бъдещата им жертва или полицията. Тънкостта беше да разкрие последователност от факти за престъпника, като постепенно удължава разказа, без да издава истинската си цел — а именно протакането. Това изискваше фин баланс. Детайлите, носещи емоционален заряд, най-успешно замаскираха протакането, но те носеха риск от раздразнение, което би било фатално.
Гърни започна с един прост въпрос:
— Струваше ли си да го правиш заради нея?
Ярка мълния акцентира върху думите му и за миг на светлината Гърни видя гневните очи на нападателя. Той продължи да говори тихо, доверително:
— Богинята на гимназията. Неустоима и недостъпна. Освен за Били Тейт. Сигурно е било истинско мъчение да виждаш как дрипав негодник като Тейт получава нещо, което ти не можеш да имаш. И още по-лошо, когато се е продала на оня отвратителен старец от Хароу Хил. Мога да си представя завистта, разяждаща живота ти, година след година. И изведнъж — чудо. Тя те е заговорила. Проявила е интерес към теб. Боже мой, каква тръпка трябва да е било! Най-накрая си имал шанс. Чудя се колко време мина, преди да започне да ти се оплаква колко нещастна е в брака си и колко жадува да се освободи от него. Може би ти е казала, че има чувства към теб, че винаги те е чувствала като сродна душа. Може би това е било достатъчно като напътствие и мотивация. Или може би е била по-конкретна, казвайки, че този ужасен стар Ангъс е единствената пречка за нейното щастие — щастие, което е склонна да сподели с теб. Може би предварително ти е дала да вкусиш това щастие. Разбрал си какво иска да направиш. Просто не си знаел как. Толкова много е било заложено на карта. Такава съблазнителна награда. И такъв ужасен риск. Но неочаквано възможността сама е дошла.