Морган им даде знак да излязат.
Мъжът се приближи пръв. Червеникавата му коса беше подстригана в обичайния за правоприлагащите органи стил — обръсната отстрани и къса отгоре. Заради дебелия му врат, кръглото му лице изглеждаше малко. Той поздрави Морган по военно му лаконично:
— Сър.
Жената изглеждаше стройна и атлетична дори в гащеризона. Изражението ѝ беше леко въпросително.
Морган ги представи.
— Брад Словак, Кира Барстоу… Дейв Гърни.
— Сър — повтори Словак, като този път кимна с уважение.
Барстоу подаде ръка и Гърни я стисна. Ръкостискането ѝ беше силно.
— Нещо ново? — попита Морган.
Словак прокара ръка през червеникавата четина на главата си и преди да отговори, погледна Барстоу.
— Опитваме се да решим проблема с пръстовите отпечатъци.
Барстоу го изгледа косо:
— Няма никакъв проблем с отпечатъците — в гласа ѝ личеше лек карибски акцент.
Словак наклони глава от едната страна на другата, сякаш се опитваше да отпусне напрегнатите мускули на врата си.
— Предположението, че отпечатъците в спалнята са на Били Тейт? — Поклати глава. — Трябва да има друго…
Тя го сряза.
— Отпечатъците са негови. Факт. Това не е предположение. Те са ясни, чисти и пресни. И са регистрирани в системата…
Сега той я прекъсна:
— Системата не е идеална. Стават грешки. Човешки грешки. Има случаи и на други издънки. Алгоритмите на системата зависят от човешка преценка. Нищо в нея не е идеално. Работата е там, че според всички, с които говорихме, Тейт никога не е идвал в къщата и че Ангъс би го застрелял, ако стъпи в имението. Освен това, ако се беше доближил до Ангъс, би нарушил условията на гаранцията си.
— Работя тази работа от много време — отново го прекъсна Барстоу. — Деветнайсет години. Хиляди отпечатъци, хиляди разпознавания. Никога не е имало такава грешка, за каквато говориш. Не и при мен. Не и в системата.
Едно навременно „ра-та-та“ от кълвача в гората акцентира твърдението ѝ.
Словак повтори упражнението за раздвижване на врата си.
— Само казвам…
Морган повиши глас, като се обърна към Гърни:
— Винаги си харесвал странните малки несъответствия. Имаш ли вече теория какво означава това?
— Още не. Но може да се окаже много важно.
— Защо? — попита Словак с тон, издаващ повече любопитство, отколкото предизвикателство.
— Нещата, които в началото изглеждат безсмислени, накрая често се оказват най-показателни.
Морган попита Барстоу дали е пуснала отпечатъците през системата втори път.
— Да.
— Същият резултат?
— Същият.
— А нещо ново за кървавия скалпел?
— Ще чуем веднага, ако излязат годни за използване отпечатъци. И може би ще имаме данните за кръвта преди обяд.
— Кръвен тест в лабораторията на колежа?
— И проба, изпратена в Олбъни за потвърждение.
— Ами кучето?
— Доктор Фалоу намери парче плат в устата му.
— Какъв плат? — намеси се Словак. — Това може да е важен пробив. Може кучето да е захапало убиеца за ръкава или за панталона, преди той да му разбие главата. Това е шанс да вземем проба от неговото ДНК.
— Или нейното ДНК — уточни Барстоу.
Морган кимна, усмихна се напрегнато и пак се обърна към Гърни.
— Докато сме тук, откъдето убиецът е проникнал в къщата, искаш ли да влезеш и да огледаш мястото на убийството?
— Може.
Когато тръгнаха към оранжерията, телефонът на Морган звънна. Той погледна дисплея, намръщи се и се отдалечи на няколко крачки. След като каза нещо по телефона — на Гърни му се стори, че чу името „Чандлър“, — Морган отново погледна Словак.
— Заведи Дейв вътре. Сега идвам.
— Да, сър.
Словак изглеждаше доволен от тази задача. Приближи се до вратата на оранжерията и даде знак на Гърни да го последва. Посочи един счупен панел в рамката. На бетонния под бяха разпръснати стъкла. Гърни разпозна характерния модел на счупване на бронирано стъкло.
— Алармената система била ли е активирана?
— Всъщност, сър, тук няма алармена система.
— В такова имение? Никаква?
— Странно, нали?
Наистина странно, помисли си Гърни, като погледна металната рамка до вратата. Всяко парченце от счупеното стъкло беше избито от нея.
— Много щателно — отбеляза повече за себе си, отколкото за Словак. — Почти маниакално.
— И добре планирано — каза Барстоу, която също беше влязла.
— Не знам колко е било планирано — измърмори Словак, като ѝ хвърли кисел поглед, — но това не е работа на крадец, въоръжен с тухла. Според икономката нищо не е счупено и нищо не липсва.