Морган погледна часовника си.
— Сега може да провериш какво са открили момчетата, които обикаляха да разпитват съседите.
— И се уверете, че са проверили всички външни камери за наблюдение — добави Гърни.
— Да, сър.
Словак кимна и се отправи към редицата полицейски коли, спрени под парадния портик.
— Е — каза Морган, — би било хубаво, ако отпечатъците на Тейт се окажат просто грешка в алгоритъма. Ако не са, тогава не знам какво е това, по дяволите. Имаш ли някакви идеи?
— Мисля, че ако имаше грешка в алгоритъма, едва ли щеше да изглежда така. Да предположим, че тези отпечатъци принадлежат на човека Х и системните параметри са зададени по такъв начин, че отпечатъците се идентифицират погрешно като принадлежащи на някой друг, а не на Х. Не мислиш ли, че е прекалено малко вероятно човекът, когото алгоритъмът е разпознал погрешно, да се случи точно местен жител в конфликт с жертвата?
Морган се намръщи.
— Добре, но ако отпечатъците са на Тейт, какво означава това? То не променя факта, че той умря двайсет и четири часа, преди Ангъс да бъде убит.
При това Морган повиши глас и погледна безпомощно Гърни, който обикновено реагираше на такова вълнение от страна на другите с балансиращо спокойствие.
Гърни сви рамене.
— Мисля, че Хелън Стоун ни чака.
Гаражът, подобно на бунгалото, беше увит в яркозелен бръшлян отстрани. Входната врата водеше към стълбище, което се качваше на малка площадка при втора врата.
Вратата се отвори и на прага се показа жена с прошарена коса и квадратна брадичка, беше облечена с дънки и спортен пуловер. Борбеният ѝ поглед вероятно изразяваше по-голяма увереност, отколкото всъщност чувстваше.
Морган заговори пръв:
— Как сте, Хелън?
Тя го погледна сурово.
— По-добре не съм била.
— Май беше глупав въпрос. Може ли да влезем?
— Ако нямате нищо против да стоите прави. Столовете са заети.
Тя се отдръпна от вратата и те влязоха в антрето. Пред тях имаше голям хол с натрупани навсякъде кашони и купчини дрехи на столовете и дивана. Един прозорец, заемащ цяла стена, гледаше към моравата и гората.
— Това е Дейв Гърни — каза Морган, — детектив по убийствата, с когото работех в града.
Тя погледна госта без никакъв интерес, после — отново Морган.
— С какво мога да ви бъда полезна?
Той погледна кашоните в хола.
— Отивате ли някъде?
— След като Ангъс си отиде, нямам никакво желание да оставам тук.
— Не се ли разбирате с Лоринда?
— Може да се каже.
— Какъв е проблемът?
— Няма да говоря за нея. Не искам да си мърся устата с името ѝ. Работех тук само защото Ангъс искаше. Вече го няма и затова и аз си тръгвам.
— Къде отивате?
— При сестра ми в Ричмънд.
— Кога?
— Утре следобед. Бих се махнала веднага, ако имаше самолет.
Морган хвърли поглед на Гърни, който прие жеста като молба за помощ.
Усмихна се на Стоун.
— Предизвикахте любопитството ми. Какво е най-лошото, което можете да ми кажете за отношенията между Ангъс и Лоринда?
Тя очевидно се замисли. Подходът „най-лошото нещо“ обикновено работеше.
— Най-лошото беше, че той не виждаше каква е всъщност. Беше умен мъж, най-умният, когото съм срещала, но не и когато ставаше въпрос за нея. Към нея беше пристрастен като наркоман. И в пълно отрицание. За бога, държеше се с нея като с кралица.
— Сигурно ви е било трудно да работите тук при тези условия.
— Животът е труден. Някои се справят с него, други не могат.
Някакво движение в хола привлече вниманието на Гърни. Върху остъкления шкаф с порцеланови съдове седеше черна котка с блестящи жълти очи като тази, която го гледаше от прозореца на основната къща по-рано.
Гърни я посочи.
— Ваша ли е?
Тя погледна назад. Гласът ѝ омекна.
— Това е Принц. Съкратено от Принца на мрака. Следва ме навсякъде.
— Интересно име за котка.
— Подходящо — каза тя, после погледна Морган. — Нещо друго?
Той премигна, сякаш мислите му бяха някъде далеч.
— Чудех се дали не ви е хрумнало нещо ново от вчера.
— Обсъдих го с вашия детектив.
Морган се канеше да зададе друг въпрос, но в този момент се чу почукване.