— Излиза, че е по-сложно, отколкото ми каза в началото.
Морган кимна и сведе очи към пода.
— Не знам защо не го споменах по-рано. На фона на всичко, което се случва… Не ми се стори толкова важно. А има и още нещо — най-добре да го кажа сега. Ситуацията с жена ми доста ме тревожи. Не исках да те замесвам в това. Но мисля, че имаш право да знаеш. За да няма тайни между нас.
Гърни го остави да говори.
— След Ню Йорк работата в колежа „Ръсел“ беше истински подарък за мен. Това разсея всякакви спекулации и въпроси за моето оттегляне, защото „директор по сигурността“ в престижен частен колеж звучеше като стъпка напред. Аз не просто си стъпих на крака — попаднах в истинския рай. Почти не забелязах, че Каръл не е толкова ентусиазирана. Мислех, че с обществената си работа и дипломата си за медицинска сестра без проблеми ще си намери работа тук. Единственото, което ме интересуваше, беше шансът, който аз получавах. Моята кариера.
Морган замълча и поклати глава. Когато продължи, гласът му бе изпълнен със съжаление:
— Преместихме се. Но когато пристигнахме, се сблъскахме с реалността. Не беше толкова идеално, колкото си го представях. Не можехме да си позволим къща в селото, затова отидохме да живеем в дивотията, където открихме всички селски забавления — отровна смрадлика, змии, термити, преливане на помийната яма. Наложи се Каръл да си търси работа по-дълго, отколкото очаквах. Когато най-сетне си намери, получаваше половината от това, което ѝ плащаха в Ню Йорк. И веднага влезе в конфликт с група фанатици фундаменталисти в Бастенбург — откачени, живеещи във военизиран лагер, който наричат „църква“ и за който се носят всякакви слухове за полигамия, детски бракове, изнасилвания и насилие. Каръл е трън в очите им. Тя използва всеки законен лост в криминалното и гражданското законодателство, за да изправи предводителя им на съд и да му вгорчи живота. Но колкото и отвратителен да беше — и все още е, — той има пари и връзки. Когато ме назначиха за шеф на полицията, нейната обществена дейност се превърна в усложнение за позицията ми.
Морган потърка длани в бедрата си, сякаш се опитваше да ги стопли.
— Трябваше да правя компромиси, за да не създам впечатлението, че участвам в нейната лична война. Заради параноята си дори избягвах да говоря с нея по този въпрос. Тя беше напълно обсебена и аз спрях да я слушам. Започнах ревностно да защитавам работата си. Обърнах гръб на всичко, което беше важно за Каръл. Този неин кръстоносен поход бе станал най-важната част от живота ѝ, а аз го пренебрегвах, за да предпазя работата си. Държах се така, сякаш тя не съществуваше.
Морган се облегна над масата, подпря челото си с ръце и се втренчи в нищото, сякаш гледаше в някаква своя вътрешна бездна. Гърни се почуди дали това е краят на разказа му. Нима отчуждението от жена му толкова бе завладяло ума му, че не можеше да си върши работата?
— Каръл умира — тихо изрече Морган.
Гърни премигна смаяно.
— Моля?
— Има нелечим рак. В мозъка, в сърцето, в белия дроб. Спряхме лечението.
— Господи, Майк. Много съжалявам.
— Е, това е. Така стоят нещата при мен.
В настъпилата тишина Гърни имаше тревожното усещане, че бракът на Морган по особен начин е като мрачно ехо на неговия собствен брак. Разбира се, имаше големи разлики, но приликите бяха достатъчно очевидни, за да си помисли, че при друго стечение на обстоятелствата и той можеше да е на негово място.
И достатъчно ясни, за да смекчат резервите му към настойчивостта на бившия му партньор.
В това разположение на духа той откри, че слуша по-отзивчиво, когато след малко Морган предложи да предприемат действия за уреждане на по-нататъшната му роля в разследването.
И точно в това разположение на духа се съгласи.
След като остави привилегирования анклав на Ларчфийлд в огледалото за обратно виждане, Гърни превали билото, разделящо изумрудената долина зад него от мрачните простори на Бастенбург в равнината долу.
Докато минаваше по главната улица на града, имаше чувството, че дори слънцето тук не свети толкова ярко — вероятно не толкова заради качеството на самата светлина, колкото заради аурата на унинието, празните витрини на магазините и празните очи на хората.
През останалата част от едночасовото си пътуване до дома се опита да се наслаждава на природните красоти, а не да си блъска главата с обърканите въпроси, свързани с убийството в Хароу Хил. Но едва в края на пътуването — когато заобиколи плевнята, мина през ливадата и видя Мадлин, хвърляща царевица на кокошките — успя да се отпусне и да подреди мислите си.