— Точно това искам да ти кажа. Беше Били Тейт.
— Кога точно го видяхте?
— Беше около двайсет и четири часа, след като е паднал от покрива на Хилда и е умрял. Разбира се, не знаех това, когато говорих с него, иначе едва ли бих го направила.
— В колко часа беше това? Помните ли?
— Около два през нощта.
— Къде стана това?
— Там, на пътя. На Тъкър му се ходеше по нужда. — Тя почеса главата на кучето, лежащо до нея. — Бяхме от нашата страна на пътя, но понякога Тъкър е придирчив и искаше да отиде отсреща. Тъкмо пресичахме (Тъкър не може да върви бързо), когато Били се появи с колата. Намали и изчака да минем.
— Казвате, че сте говорили с него?
— Така направих. „Добро утро, Били“ — казах му. Защото си беше сутрин, след като е минало полунощ. Мина много бавно, почти спря. „Руби-Джун“ — каза с дрезгав глас. Нещо не му беше наред с гърлото, като че ли беше болен.
— И после, след като каза името ви…?
— Продължи по пътя.
Морган погледна Гърни.
— В каква посока караше? — попита Гърни.
— Към Хароу Хил.
— С каква кола беше?
— Не разбирам от коли. Квадратна. Някаква джипка, мисля. Виждала съм да я кара из града. Оранжева.
— И прозорецът на Били беше отворен?
— Разбира се, че беше. Няма да си крещим през стъклото, я.
Гърни се усмихна.
— Изглежда, че го познавате отдавна.
— От малък. Луд е от самото начало, за което не можем да го виним. И ти щеше да си луд, ако мащехата ти беше Дарлийн Тейт.
— Какъв е проблемът на Дарлийн?
— Предпочитам да не я обсъждам. За да говоря за нея, трябва да се замисля за нея, нали? А ако мисля за нея, ще си омърся ума.
— Ясно. Казахте, че Били е говорил дрезгаво. Помните ли как изглеждаше?
— Както винаги. С онова нещо на главата. Не го сваля от години. Мисля, че го правеше, защото така изглеждаше, както се казва, като лошо момче. Какъвто повечето хора биха казали, че е. Но може би просто се криеше, разбирате ли какво имам предвид?
— Обяснете.
— Криеше се от любопитните очи на света. Криеше се от осъждането на тези, които винаги осъждат. Криеше какво е правил с Дарлийн.
Гърни кимна.
— Значи не мислите, че Били Тейт е лош човек?
— Дълбоко в себе си не. Дъската му хлопа, това е ясно. И имаше характер. Не търпеше да се ебават с него, факт. В това момче имаше свирепа жилка. А сега всички говорят, че е умрял в нощта, преди да го видя на пътя, и само като си помисля за това, ме побиват тръпки. Точно сега, господине, усещам как сърцето ми прескача.
— Разбирам ви — каза Гърни. — Казахте ли на някого, че сте го видели онази нощ?
— Не! Хората вече мислят, че с Вон сме съвсем откачени. Няма да им давам повече патрони.
Гърни кимна съчувствено.
— Има ли нещо друго, което искате да ни кажете?
— Да. Въпреки че е по-скоро въпрос. Една мисъл не ми излиза от главата — че Били Тейт, когото видях, е нещо като това, което в телевизионните предавания наричат „живите мъртви“. Като във филмите на ужасите, в които всъщност не вярвам. Но уважавани хора, които са с всичкия си, ми казаха, че Били Тейт е умрял. Така че ето моя въпрос. Това момче сега умряло ли е, живо ли е, или е някъде по средата?
Гърни се облегна назад и погледна Морган. Той трябваше да реши каква част от истината да разкрие.
— Ами, Руби, в момента сме на мнение, че е по-скоро жив.
Руби-Джун Хупър се усмихна широко — за първи път, откакто бяха дошли.
— Благодаря! Голям камък ми падна от сърцето. — Почеса ентусиазирано кучето си зад ушите. — Чуваш ли, Тъкър? Мама все още е с всичкия си. Никой няма да ни вкара в лудница. Засега.
Морган ѝ даде визитката си.
— Ако го видите пак, Руби, веднага ни се обадете. Това е личният ми номер. Денем и нощем.
— Благодаря. Ако Вон разбираше какво става, и той щеше да ви благодари.
Докато се промъкваха през гъсталака, Морган заразсъждава на глас дали не е казал твърде много на Руби. Или твърде малко? Трябваше ли да я помоли да запази информацията за себе си? Гърни каза, че вероятно няма значение — което нито изненада, нито успокои Морган. След като се върнаха на пътя, докато Морган още размишляваше върху отговора си, Гърни разказа на Словак за чутото от Руби-Джун.
Очите на инспектора проблеснаха от вълнение.
— Значи Тейт си разменя любезности с нея, после продължава още километър и нещо по пътя и там се натъква на друга местна жителка, която в два през нощта съвсем случайно се разхожда по улицата, правейки бог знае какво. Този път слиза от колата, прерязва гърлото ѝ и я хвърля в канавката — докато отива да убие Ангъс Ръсел!