— На масата имаше и телефон — добави тя. — С изтощена батерия. Сега се зарежда, за да проверим всички обаждания и текстови съобщения от времето на нападението. — Барстоу се обърна и посочи груба следа от кафеникави петна през асфалта. — Убиецът е завлякъл кървящото тяло от другата страна на пътя, после през храсталака и го е хвърлил в канавката.
Гърни кимна.
— Знам, че тази сутрин един от хората на Словак е обикалял от врата на врата, за да търси свидетели. Но от другата страна няма къщи. Как е видял трупа зад храстите?
— Вонята трудно може да се пропусне, ако вятърът духа в правилната посока. Искате ли да видите трупа?
— След като огледам къщата. Хората ви свършиха ли там?
Барстоу кимна.
— Цялата е на ваше разположение.
Входната врата водеше към малка всекидневна. Барстоу влезе след Гърни. В задната част на стаята имаше врата към малка кухня с маса и два дървени стола. До дневната имаше коридор с три врати — към баня и към две малки спални.
— Не намерихме никакви следи от тършуване в къщата — каза Барстоу.
— Входната врата отворена ли беше? — попита той.
— Затворена, но не заключена.
— Намерихте ли ключовете от къщата ѝ?
— Да. В дъното на едно чекмедже в кухнята. Не изглежда да ги е използвала много. При почти нулева престъпност много хора тук оставят отключено.
— Има ли мазе или таванско помещение?
— И двете, но в тях няма нищо друго освен прах.
— А охранителни камери?
— Не, доколкото открихме.
Гърни още веднъж обиколи бавно къщата. Любовта на Мери Кейн към птиците личеше от множеството аматьорски акварели, окачени по стените. Това го докосна толкова дълбоко, че очевидно и Барстоу забеляза.
— Добре ли сте?
— Добре съм.
— Готов ли сте да видите трупа?
Гърни я последва от другата страна на пътя и двамата минаха през една пролука в храстите само на няколко метра от завоя за Хароу Хил.
Веднага видя жертвата в широката канавка — слаба жена с прошарена коса. Белият ѝ панталон и кафявият ѝ пуловер бяха изцапани с кал и кръв. По кожата на ръцете и лицето ѝ се бяха проявили първите признаци на разложение. Лекият ветрец отнасяше миризмата далеч от мястото, където стоеше Гърни, което му позволи да се приближи, без да му се доповръща.
Поради релефа на земята под тялото ѝ главата ѝ беше извита назад, така че раната на гърлото ѝ беше отворена и се бе превърнала в магнит за мухите. Дори при тези обстоятелства се виждаше, че смъртоносният удар е нанесен с много остър инструмент.
В канавката имаше още четирима души. Млад патрулен офицер стоеше с кръстосани ръце на гърдите и стиснати с отвращение устни. Дебел мъж правеше снимки, като бавно обикаляше в полукръг от подветрената страна на трупа. Друг слаб мъж се опитваше да приближи количка, подобна на тази в стаята за балсамиране на Пийл. Четвъртият човек, който, предположи Гърни, беше доктор Фалоу, стоеше с гръб към трупа и говореше на висок глас по телефона. Личеше, че е имал спортна физика, но напоследък се е отпуснал, и косата на голямата му глава беше грижливо заресана назад и нелепо кестенява в сравнение с белите му мустаци. Синият му блейзър изглеждаше останал от времето, когато е бил с десетина килограма по-слаб.
Мъжът, който буташе количката, я спря до трупа. Разпъна черен найлонов чувал и го сложи на земята, после извика младия полицай да му помогне да пъхне трупа вътре. Полицаят се приближи неохотно, провери целостта на ръкавиците си и направи това, за което го помолиха. После кльощавият мъж закопча ципа на чувала, двамата го вдигнаха на количката и я избутаха по склона на канавката към паркираните коли.
Едрият мъж със синия блейзър приключи разговора и след като хвърли любопитен поглед към Гърни, тръгна след количката. Фотографът направи още няколко снимки, после излезе от канавката, кимна на Барстоу и се отправи към пролуката в храстите.
Гърни се приближи до мястото, където бе лежал трупът. Тревата, която беше яркозелена навсякъде наоколо, тук бе потъмняла, смачкана и изцапана с кръв.
Гърни погледна изненадващо малкото отъпкано място, сякаш оставено от дете.
— Мери Кейн — изрече тихо.
Барстоу го погледна въпросително.
— Имам навик — обясни той. — Произнасям името на глас. Така премествам вниманието си от трупа към човека, когато е бил жив — както все още би трябвало да бъде, — човека, чийто живот е бил отнет.
— Звучи болезнено.
— Трябва да боли. В противен случай всичко ще бъде като на игра.
Гърни се стъписа от собствения си назидателен тон. Нима в детективската си работа не се беше водил най-вече от интелектуалното предизвикателство, а не толкова от състраданието към жертвата? Нима не намираше тази „игра“ за интригуваща, мотивираща, увличаща?